— Мога ли да хвърля един поглед?
— Нали затова ви доведох тук.
Корсо пристъпи напред. Някои от книгите имаха подвързии, които изглеждаха направо древни — от типичните покрити с кожа дъсчени подвързии на инкунабулите[7] до марокените, украсени с плочки и розетки. Опърпаните му обувки изскърцаха по мраморния под, когато спря пред един от шкафовете и се приведе напред, за да огледа по-добре съдържанието му: „De spectris et apparitionibus“[8] от Хуан Ривио, „Summa diabolica“[9] от Бенедикто Касиано, „La haine de Satan“[10] от Пиер Креспе, „Стеганографията“ на абат Тритемиус (Об. бел. - 23), „De Consummatione sаeculi“[11] от Свети Понтиус... Все редки и изключително ценни издания, повечето от които Корсо познаваше единствено от библиографски източници.
— Виждал ли сте нещо по-красиво? — каза Борха, без да престава да наблюдава внимателно Корсо. — Нищо не може да се сравни с това сияние — на злато върху кожа зад стъкло... да не говорим пък какво съкровище съдържат всички тези книги — мъдрост и учение, трупани с векове. Ключове към тайните на вселената и към сърцата на хората. — Той леко повдигна ръце и ги отпусна отново, сякаш безсилен да изрази гордостта си, че притежава всичко това. — Познавам хора, които биха извършили убийство, за да се сдобият с такава колекция.
Корсо кимна, без да откъсва очи от книгите.
— Вие например — каза той. — Въпреки че няма да си цапате ръцете сам. Ще си наемете някой, който да убива вместо вас.
Борха се изсмя презрително.
— Това е едно от предимствата на богатството — наемаш си хора да ти вършат мръсната работа. А сам оставаш чист.
Корсо срещна погледа на книготърговеца.
— Въпрос на възгледи — каза той. Помълча, сякаш обмисляше нещо. — Лично аз презирам тъкмо хората, които се пазят да не си изцапат ръцете. Чистите.
— Изобщо не ме интересува какво презирате. Хайде да говорим сериозно.
Борха направи няколко крачки покрай шкафовете, всеки от които съдържаше по около стотина тома.
— „Аrs Diavoli“[12]... — той отвори най-близкия шкаф и прокара пръсти по гърбовете на книгите. Движението напомняше на милувка. — Никъде няма да видите подобна колекция. Това са най-редки, специално подбрани издания. Създаването ѝ ми отне години, но все ми липсваше най-ценният екземпляр, с който да увенчая труда си.
Той извади една от книгите — подвързан с черна кожа фолиант (Об. бел. - 24), венецианска изработка, без надпис на корицата. На гърба имаше пет релефни ленти, а на предната корица — релефно изображение на пентаграма. Корсо я пое и я отвори внимателно. Първата печатна страница, титулът, беше на латински: DE UMBRARUM REGNI NOVEM PORTIS — „Книгата на деветте порти от царството на сенките“. Следваше знакът на печатаря — град, име и дата — Venetiae, apud Aristidem Torchiam[13]. M.DC. LX.VI. Cum superiorum privilegio veniaque. С право и позволение, дадени от висшестоящите.
Борха следеше Корсо, за да види реакцията му.
— Веднага можеш да познаеш истинския библиофил — каза той, — по начина, по който държи една книга.
— Не съм никакъв библиофил.
— Така е. Но понякога карате хората да забравят маниерите ви на наемник. Когато става дума за книги, определени жестове могат да вдъхнат доверие у работодателя. Начинът, по който някои хора пипат книги, е направо престъпен.
Корсо продължи да прелиства страниците. Целият текст беше на латински, отпечатан с хубав шрифт на плътна, качествена хартия, издържала предизвикателството на времето. Имаше девет прекрасни гравюри на цяла страница, на които бяха представени сцени със средновековна атмосфера. Корсо се загледа в една от тях, на която погледът му се спря съвсем произволно. Беше маркирана с латинско V, а до него имаше по една еврейска и една гръцка буква или цифра. Под гравюрата беше изписана една дума — непълна, или написана в код: „FR.ST.А“. Изобразен беше мъж с вид на търговец, който броеше монети от кесия, застанал пред затворена врата. Мъжът не забелязваше изправения зад него скелет с пясъчен часовник в едната ръка и вила в другата.
— Какво ще кажете? — попита Борха.
— Твърдите, че е фалшификат, но не ми прилича на такъв. Добре ли я огледахте?
— От първата до последната страница с лупа, до последната запетая. Имах достатъчно време. Купих я преди шест месеца, когато наследниците на Гуалтерио Терал решиха да продадат библиотеката му.
Ловецът на книги обърна още няколко страници. Гравюрите бяха прекрасни — отличаваха се с простота и тайнствена елегантност. Ето още една — коленичило младо момиче всеки момент ще бъде обезглавено от палач в броня, издигнал меч.