Корсо не питаше, просто установяваше факт. Борха го изгледа враждебно.
— Не ставайте смешен. Нека просто кажем, че съм намерил начин да се убедя, че книгата не е истинската, и да оставим така нещата. Точно затова ми се налага да я сравня с другите две копия.
— Пак ви казвам, не може да сте сигурен, че е фалшификат. Книгите често се различават, дори когато са от едно и също издание. Всъщност никога няма два абсолютно идентични екземпляра. От самото си рождение те носят своите отличителни белези. А после всяка книга заживява своя живот — може да загуби страници, към нея да бъдат добавени или подменени страници, да бъде подвързана наново... С годините две книги, излези изпод една и съща печатарска преса могат да станат съвсем различни. Може би случаят е такъв и с тази книга.
— Тогава разберете наистина ли е така. Проучете историята на „Деветте порти“, като че ли разследвате престъпление. Не пропускайте следа, сравнявайте всяка страница, всяка гравюра, хартията, подвързията... Върнете се назад и разберете откъде произхожда моят екземпляр. После направете същото и за другите две копия от Синтра и Париж.
— Все пак би ми било от полза да разбера по какво познахте, че вашият екземпляр не е автентичен.
— Не мога да ви кажа. Трябва да вярвате на интуицията ми.
— Тази интуиция ще ви струва доста пари.
— Започвайте да ги харчите.
Той извади чека от джоба си и го подаде на Корсо, който започна да го върти в ръце. Все още не беше напълно убеден.
— За какво ви е да ми давате аванс? Никога досега не сте го правили.
— Ще имате доста разноски за покриване. Това е само за начало. — Той му подаде дебела, здраво завързана папка. — Всичко, което аз знам за книгата, е тук. Може да ви бъде от полза.
Корсо продължаваше да се взира в чека.
— Това е прекалено много за аванс.
— Възможно е да срещнете някои затруднения.
— Не думайте — докато произнасяше тези думи, чу как Борха се изкашля, за да си прочисти гърлото. Като че ли най-сетне стигаха до поантата.
— Ако установите, че трите копия са фалшификати или непълни — поде Борха, — приемаме, че сте си свършил работата и аз се разплащам с вас. — Той помълча и прокара длан по загорялата си плешивина. После се усмихна неловко. — Но може да се окаже, че едно от копията е автентично. В такъв случай ще разполагате с още пари. Защото аз искам да го имам на всяка цена, без оглед на средствата и разноските, с които ще го придобиете.
— Шегувате се.
— Имам ли такъв вид, Корсо?
— Това е противозаконно.
— И друг път ви се е случвало да престъпвате закона.
— Не и по такъв начин.
— Но пък и никой досега не ви е плащал така, както ще ви платя аз.
— Как мога да бъда сигурен в това?
— Поверявам ви самата книга. За сравненията ще ви трябва оригиналът. Това достатъчна гаранция ли е?
Отново онзи дразнещ, предупредителен сигнал в съзнанието му. Корсо продължаваше да държи „Деветте порти“. Пъхна вътре чека като листче за отбелязване на страниците и издуха някаква въображаема прах от повърхността, преди да я върне на Борха.
— Преди малко казахте, че ако имате пари, можете да накарате хората да направят всичко, каквото пожелаете. Защо не изпробвате сам верността на теорията си? Вървете да се срещнете сам със собствениците на другите две книги и си вършете сам мръсната работа.
Обърна се и закрачи към вратата, чудейки се след колко крачки ще чуе гласа на Борха. Оказаха се три.
— Тази работа не е за хора на словото — каза Борха, — а за хора на делото.
Тонът му беше променен. Арогантната невъзмутимост и презрението към наемника се бяха изпарили. На стената ангелът от гравюрата на Дюрер леко изпърха с криле зад стъклото, докато обувките на Корсо направиха пълен кръгом на мраморния под. Изправен до своите претъпкани с книги шкафове, пред зарешетения прозорец, зад който се виждаше катедралата, сред всичко, което може да се купи с пари, Варо Борха стоеше и примигваше объркано. Изразът на лицето му беше все така самоуверен; той дори потропваше раздразнено по корицата на книгата. Но Лукас Корсо умееше да разпознава поражението в погледа на хората. Също и страха.
Сърцето му биеше със спокойно задоволство, когато, без да каже нито дума, се върна обратно. Когато доближи Борха, посегна, измъкна чека, която се подаваше от страниците на „Деветте порти“, сгъна го и го пъхна в джоба си. После взе отново книгата и папката и каза:
— Ще ви държа в течение.
Съзнаваше, че зарът е хвърлен. Беше направил първия ход в една опасна игра и вече беше късно да се връща назад. Но пък играта го привличаше. Заслиза по стълбите, сподирен от ехото на собствения си смях. Варо Борха не беше прав. Имаше неща, които не могат да се купят с пари.