Той намери фотокопие на същата илюстрация от „Универсалната библиография“ на Матеу. Но копието не беше от същата книга. В ръцете на Корсо беше копието на Терал-Кой, докато ученият Матеу беше отбелязал през 1929, че фотокопието на гравюрата е направено от една от другите книги:
„Торча /Аристиде/. „De Umbrarum Regni Novem Portis“, Venetiae, apud Aristidem Torchiam. MDCLXVI. Фолио. 160 страници вкл. титул. 9 дървогравюри на цяла страница. Изключително рядка. Само 3 познати копия. Библиотеката Фаргаш, Синтра, Порт. /вж. илюстрацията/. Библиотеката Кой, Мадрид, Исп. /липсва гравюра №9/. Библиотеката Морел, Париж, Фр.“
Липсва гравюра № 9. Корсо провери и установи, че бележката не отговаря на истината. В копието, което държеше в ръцете си, копието от библиотеката „Кой“, по-късно „Терал-Кой“, а сега собственост на Варо Борха, имаше гравюра номер девет. Трябва да е било печатна грешка, или грешка на самия Матеу. През 1929, когато беше отпечатана „Универсална библиография“ техниката на печата не е била толкова съвършена. Нито пък информацията толкова точна. Много учени са споменавали книги, за чието съществуване знаели от трети лица. Може би липсваше гравюра в някое от другите две копия. Корсо си записа нещо в полето на фотокопието. Това трябваше да се провери.
Някъде часовник удари три и от кулата и покривите литнаха подплашени гълъби. Корсо потръпна, като че ли бавно идваше на себе си. Бръкна в джоба си и извади пари, остави ги на масата и стана. Благодарение на джина се чувстваше приятно изолиран — звуците и образите от околния свят бяха по-приглушени. Прибра книгата и папката в платнената торба, метна я през рамо, после постоя няколко секунди, загледан в гневния Пантократор от входната арка. Не бързаше и искаше да му се проясни главата, затова реши да отиде до гарата пеш.
Когато стигна до катедралата, реши да пресече за по-напряко през нея. Мина покрай затвореното магазинче за сувенири и позяпа празното скеле пред фреските, готови за предстояща реставрация. Наоколо нямаше жива душа. Стъпките му отекваха под високия свод. Стори му се, че някой върви зад него. Може би някой свещеник, закъснял за изповед.
Излезе през една желязна врата от другата страна — в тъмна, тясна уличка, където минаващите коли бяха откъртвали части от стените. Зави надясно и тъкмо тогава някъде отляво в уличката се появи кола. Имаше пътен знак с предупреждение, че улицата се стеснява. Когато Корсо наближи знака, колата неочаквано ускори ход. Той я чу как наближава, с прекалено висока скорост, и понечи да се обърне, но успя само наполовина, колкото да забележи огромната тъмна маса, която връхлиташе върху него. Реакциите му бяха притъпени от джина, но за щастие не беше забравил стърчащия наблизо пътен знак. Инстинктивно се метна към него, търсейки тясното защитено пространство между металния стълб и стената. Шмугна се в теснината като бикоборец, който се крие зад бариерата от бика. Когато колата мина покрай него, успя само да закачи ръката му. Ударът беше много силен и от болката коленете му се огънаха. Докато се свличаше върху паветата, видя как колата изчезва в другия край на уличката със силно скърцане на гуми.
Корсо продължи пеш към гарата, потривайки ударената си ръка. Сега вече се обръщаше често, за да види не върви ли някой зад него. Имаше чувството, че преметнатата през рамото му торба с „Деветте порти“ в нея прогаря рамото му. Беше мернал шофьора на колата за не повече от три секунди, но и те му бяха достатъчни: този път той караше черен мерцедес, не ягуар. Мъжът, който едва не премаза Корсо, беше мургав, с мустаци и белег на едната буза. Човекът от бара на Макарова. Същият, когото бе видял, облечен в шофьорска униформа, да чете вестник пред дома на Лиана Тайлефер.
Човекът с белега
„Не зная откъде идва, но знам накъде отива: в пъкъла“
А. Дюма, „Граф Монте Кристо“
Свечеряваше се, когато Корсо се прибра у дома. Пъхнатата в джоба на палтото ръка пулсираше от болка. Той влезе в банята, вдигна смачканата си пижама и една кърпа от пода, и подържа ръката си под ледена водна струя в продължение на пет минути. После отвори две консерви и яде на крак в кухнята.
Изминалият ден беше странен и изпълнен с опасности. Колкото повече обмисляше случилото се, толкова повече се объркваше, но не беше толкова уплашен, колкото заинтригуван. От доста време насам се отнасяше към неочакваното с фатализма на човек, който изчаква животът да направи поредния си ход. Безразличието, безпристрастието не му позволяваха да играе пръв. До случилото се днес в тясната уличка в Толедо, ролята му се свеждаше единствено до това да изпълнява нареждания. Жертви бяха другите. Всеки път, когато лъжеше или се споразумяваше с някого, той си оставаше обективен. Не завързваше връзки с хората или предметите, свързани с текущата му задача — те си оставаха само професионални контакти. Държеше се настрана — наемник, който се интересуваше само от печалбата си. Безпристрастното трето лице. Може би това поведение го караше да се чувства винаги в безопасност, също както когато сваляше очилата си — тогава хората и предметите добиваха размазани, неясни очертания и той можеше да си позволи да не им обръща внимание. Но сега болката в ударената ръка будеше у него чувство за надвиснала опасност, за насочено пряко към него насилие, намекваше за предстоящи тревожни промени в живота му. Лукас Корсо, комуто често се бе случвало да бъде преследвач, никак не харесваше ролята на преследвания. Струваше му се крайно неудовлетворителна.