Без да откъсва очи от страницата, той се облегна назад и запали поредната смачкана цигара. Димни спирали се заизвиваха в светлината от настолната лампа — прозрачна сива пелена, зад която потрепваха печатните редове.
В това „cum superiorum privilegio veniaque“ нямаше никакъв смисъл. Или представляваше много тънък намек. Споменаването на правото за печат не можеше да се отнася до обичайното разрешение. Католическата църква никога не би позволила отпечатването на такова произведение през 1666 година — та нали първообразът ѝ, „Деломеланикон“, е фигурирал в списъка на забранените книги още сто и петдесет години преди тези събития? Ще рече, Аристиде Торча не е имал предвид позволение за отпечатване на книгата, дадено от църковните цензори. Нито пък от светското правителство на Венецианската република. Явно Аристиде Торча е зачитал други „висшестоящи“.
* * *
Звънът на телефона прекъсна мислите му. Беше Флавио Ла Понте. Държеше да уведоми Корсо, че се е сдобил с колекция от трамвайни билети от най-различни европейски държави, общо 5 775 парчета. Купил ги заедно с някакви книги — такива били условията на сделката. Всички номера били палиндроми (Об. бел. - 27), сортирани били по държави в кутии от обувки. Не се шегуваше. Колекционерът починал наскоро и семейството искало да се отърве от билетите. Възможно ли е Корсо да познава някой, който би проявил интерес? Разбира се, Ла Понте съзнава, че неуморната и патологична активност, свързана със събирането на 5 775 билета с палиндромични номера е напълно безсмислена. Кой би купил такава идиотска колекция? Да, музеят на транспорта в Лондон — ето ти добра идея. Англичаните с техните перверзни... Би ли се заел Корсо с офертата?
Ла Понте се безпокоеше и за ръкописа на Дюма. Обаждали му се два пъти по телефона — първия път мъж, втория — жена, и двамата не се представили и се интересували от „Анжуйското вино“. Сторило му се много странно, тъй като не бил споменавал ръкописа пред никого и нямал намерение да го прави, преди да получи необходимите сведения от Корсо. Корсо му разказа за разговора си с Лиана Тайлефер, каза му и че е тя е научила от него името на сегашния притежател.
— Тя те познава, защото си посещавал покойния ѝ съпруг. А, освен това — спомни си той, — каза да ти предам, че иска да види документ за продажбата.
От другата страна Ла Понте се изсмя. Не съществувал никакъв шибан документ. Тайлефер му е продал ръкописа и толкова. Но ако красивата вдовица настоявала да обсъдят заедно въпроса, допълни той с двусмислен смях, за него щяло да бъде удоволствие. Корсо каза, че не е изключено Тайлефер да е говорил пред някой друг за ръкописа преди смъртта си. На Ла Понте не му се вярваше. Тайлефер подчертавал през цялото време, че всичко трябвало да се пази в тайна, докато самият той не подаде сигнал. В крайна сметка сигналът така и не бил даден, освен ако не приемем самообесването на лампата за своеобразен сигнал.
— Сигнал като сигнал — каза Корсо.
Ла Понте се съгласи с циничен кикот. После започна да разпитва Корсо за срещата му с Лиана Тайлефер. След още няколко двусмислени намека Ла Понте затвори. Корсо така и не му разказа за случилото се в Толедо. Уговориха се да се срещнат на другия ден.
След като постави слушалката на мястото ѝ, Корсо отново се зае с „Деветте порти“. Но не можеше да се съсредоточи. Нещо го дърпаше към ръкописа на Дюма. Накрая стана и взе другата папка, пълна със сини и бели листа. Потърка ударената ръка и повика директория „Дюма“. Компютърният екран замига. Корсо спря на файл, озаглавен „Био“.
„Дюма Дави дьо Ла Пайетри, Александър. Роден на 24.07.1802. Починал на 5.12.1870. Син на Тома Александър Дюма, генерал на Републиката. Автор на 257 тома романи, мемоари и новели. 25 тома пиеси. По бащина линия мулат. Негърската кръв му придава някои екзотични черти. Външен вид: висок, с набит врат, къдрава коса, плътни устни, дълги крака, физически много силен. Характер: повърхностен, бонвиван, впечатляващ, непостоянен, лъжец, очарователен. Имал е 27 любовници — поне толкова са официално известни, две законни деца и четири незаконни. През живота си неколкократно е печелил цели състояния и ги пропилявал за приеми, пътувания, скъпи вина и цветя. Всички средства, спечелени от писане, изхарчвал за любовници с екстравагантни вкусове, приятели и хрантутници, които постоянно обсаждали замъка му, който нарекъл „Монтекристо“. Избягал от Париж, за да се скрие от кредиторите си, не по политически причини като приятелят си Виктор Юго. Приятели: Юго, Ламартин, Мишле, Жерар дьо Нервал, Нодие, Жорж Санд, Берлиоз, Теофил Готие, Алфред дьо Виньи и др. Врагове: Балзак, Бадер и др.“