„Маке, Огюст-Жюл. 1813-1886. Сътрудничил на Александър Дюма в написването на няколко пиеси и 19 романа, сред тях някои от най-прочутите /„Граф Монте Кристо“, „Рицарят Мезон Руж“, „Черното лале“, „Колието на кралицата“/, но най-вече така нареченият „мускетарски“ цикъл. Сътрудничеството с Дюма го направило богат и прочут. Докато Дюма умира в бедност, Маке напуска този живот като богат човек, в замъка си в Сент-Мем. Нито едно от останалите му произведения, писани самостоятелно, не е достигнало до нас.“
Корсо отново хвърли поглед на биографичните бележки. Имаше извадки от „Мемоарите“ на Дюма:
„Ние, тоест Юго, Балзак, Сулие (Об. бел. - 29), Дьо Мюсе (Об. бел. - 30) и аз, изобретихме популярната литература. Успяхме, за зло или добро, да си създадем име точно с този начин на писане, колкото и да бе общодостъпен...
Когато въображението ми се изправи очи в очи с действителността, става същото като с човек, отишъл да разгледа развалините на старинна сграда. Той трябва да обикаля из търкалящите се отломки, да крачи из дългите коридори, да се привежда, за да минава през ниските арки на вратите, за да възстанови първоначалния образ на зданието — от времето, което там е кипял живот, когато радостта го е изпълвала със смях и песни, когато скръбни ридания са отеквали в стените му“.
Корсо отчаяно откъсна поглед от екрана. Пак почваше да губи нишката. Нещо се криеше в най-отдалечените кътчета на съзнанието му, изчезваше, преди да може да разбере какво е то. Той стана и закрачи из тъмната стая. После насочи настолната лампа към един куп книги, струпани на пода близо до стената. Извади от купа два тома: ново издание на „Мемоарите“ на Дюма-баща. Отнесе ги на бюрото и започна да ги прелиства, докато накрая три снимки приковаха вниманието му. На едната от тях Дюма, чиято африканска кръв личеше ясно в къдравата коса и мургавата кожа, гледаше усмихнато към Изабел Констан, която според надписа под фотографията била на петнадесет години, когато му станала любовница. На втората снимка един по-възрастен Дюма позираше заедно с дъщеря си Мари. Тук бащата на приключенския роман с продължения бе на върха на славата си. Гледаше към обектива спокойно, с добродушно изражение. Според Корсо третата снимка бе най-интересна и показателна. На нея Дюма беше на шестдесет и пет години, с посивели коси, но все така едър и силен на вид. Изпод редингота се подаваше внушително шкембе. Беше прегърнал Ада Менкен една от последните му любовници. Съгласно текста „след сеансите на черна магия, към която се била пристрастила, тя обичала да позира в оскъдно облекло, заедно с някои от великите мъже, които споделяли живота ѝ“.
На снимката „Ла Менкен“ беше с голи ръце и крака, и дълбоко деколте — нещо скандално за онова време. Младата жена явно обръщаше по-голямо внимание на обектива, отколкото на мъжа, който я прегръщаше. Беше облегнала глава върху масивното му рамо. Колкото до него, по лицето му личаха следите на дългия живот, прекаран в разгулни пиршества и удоволствия. Усмивката, полуприкрита от подпухналите бузи на бонвиван, беше доволна и иронична. Гледаше фотографа закачливо, лукаво, съучастнически. Подпухналият от тлъстина старец с безсрамното, предизвикателно младо момиче, което парадираше с него като с трофей — този мъж, чиито разкази и герои бяха накарали толкова много жени да мечтаят. Като че ли старият Дюма молеше да го разберат защо се е поддал на каприза на младото момиче. В края на краищата, тя беше млада и хубава, с гладка кожа и умееше да целува страстно — тази хубавица, която съдбата бе отредила да срещне през последната част от житейския си път, само три години преди смъртта си. Стар дявол!
Корсо затвори книгата и се прозя. Старият му ръчен часовник, който често забравяше да навие, беше спрял на петнадесет минути след полунощ. Той стана, отвори прозореца и задиша студения нощен въздух. Улицата беше все така пуста.
Много странно, каза си той, докато се връщаше при бюрото и изключваше компютъра. Погледът му падна върху папката с ръкописа. Отвори я механично и очите му се заплъзгаха по петнадесетте страници, изписани с два различни почерка, единадесет от тях сини, четири — бели... Apres de nouvelles presque desesperees du roi... „След почти отчайващи вести за краля...“ От купчината книги до стената Корсо изрови един голям червен том — факсимилно издание на Ж. С. Лат от 1988 — съдържаше целият цикъл на „Мускетарите“, както и „Граф Монте Кристо“, изданието на Левасьор с гравюри, излязло скоро след смъртта на Дюма. Откри главата „Анжуйското вино“ на 144 страница и започна да чете и да сравнява с оригиналния ръкопис. Като изключим някоя дребна грешка тук-там, текстовете бяха идентични. В книгата главата беше илюстрирана с две рисунки на Морис Льолоар, гравирани от Юйо. Крал Луи XIII пристигаше на обсадата на Ла Рошел с десетхилядна войска. Начело на личната му гвардия яздеха четирима конници с мускети в ръка, с широкополите шапки и униформите на полка на дьо Тревил. Трима от тях несъмнено трябваше да бъдат Атос, Портос и Арамис. След миг щяха да се срещнат с приятеля си д’Артанян, все още обикновен кадет в гвардейския полк на господин де-з-Есар. Гасконецът още не знаеше, че бутилките с анжуйско вино са изпратени от миледи, неговия смъртен враг, тайния агент на Ришельо. Тя иска да си отмъсти за обидата, нанесена ѝ от д’Артанян. Той се е представил за конт дьо Вард и се е вмъкнал под това име в леглото ѝ, открадвайки си една любовна нощ, която по право е принадлежала на конта. Нещо по-лошо, през тази нощ д’Артанян неволно разкрива ужасната тайна на миледи — тя е жигосана с цвят на лилия, позорен белег, поставен на рамото ѝ от ръката на палача. При тези предпоставки, след като ни е известен нравът на миледи, втората илюстрация не може да учуди никого: д’Артанян и приятелите му наблюдават ужасено как прислужникът Фуро издъхва в страшни мъки, след като е пил от виното, предназначено за господарите. Увлечен от магията на текста, който не бе чел от двайсетина години, Корсо стигна до пасажа, където мускетарите и д’Артанян говорят за миледи: