„— Е, драги приятелю — каза д’Артанян на Атос, — вие виждате, че това е война не на живот, а на смърт.
Атос поклати глава.
— Да, да — каза той, — виждам добре, но смятате ли, че е тя?
— Уверен съм в това.
— А аз, да ви призная, още се съмнявам.
— Но лилията на рамото?
— Това е някоя англичанка, която е извършила злодеяния във Франция и са я жигосали заради престъпленията ѝ.
— Атос, това е вашата жена, уверявам ви — повтаряше д’Артанян, — не си ли спомняте, че всички отличителни черти съвпадат?
— Аз все пак мисля, че другата е умряла, толкова добре я обесих.
Сега пък д’Артанян поклати глава.
— Но какво да правим? — попита момъкът.
— Там е работата, че не може да се живее така с меч, вечно надвиснал над главата — каза Атос, — трябва да се излезе от това положение.
— Но как?
— Слушайте, опитайте се да я намерите и да се обясните с нея. Кажете ѝ: мир или война! Давам ви честната си дума на благородник, че никога няма да кажа нито дума за вас, че никога няма да предприема нищо срещу вас. Вие от своя страна ми дайте тържествена клетва, че няма да се занимавате с мене: в противен случай ще отида при канцлера, ще отида при краля, ще отида при палача, ще настроя целия двор против вас, ще открия, че сте жигосана, ще ви предам на съда и ако ви оправдаят, тогава ще ви убия, честна дума на благородник, ще ви убия край някоя ограда като бясно куче.
— Този начин доста ми харесва — каза д’Артанян...“
Спомените будеха други спомени. Корсо се опита да задържи някакъв познат, изплъзващ се образ трепнал в съзнанието му. Успя да го задържи точно преди да изчезне отново — отново мъжът с черния костюм, шофьорът на ягуара, паркиран пред дома на Лиана Тайлефер, същият, който шофираше онзи мерцедес в Толедо... Човекът с белега. Миледи беше събудила този спомен.
Учуден, Корсо започна да обмисля връзката. Изведнъж образът стана съвършено ясен. Миледи, разбира се. Миледи де Уинтър — когато д’Артанян я вижда за първи път на прозореца на каретата, в първата глава на романа, пред странноприемницата в Мьон. Миледи, потънала в разговор с някакъв мъж. Корсо бързо запрелиства страниците, търсейки пасажа. Откри го бързо:
„...четиридесет — четиридесет и пет годишен мъж с черни и проницателни очи, с бледо лице, голям нос и черни, грижливо подстригани мустаци...“
Рошфор. Зловещият агент на кардинала, врагът на д’Артанян, който поръчва да го пребият в първата глава и открадва препоръчителното писмо до господин дьо Тревил, заради когото д’Артанян едва не се бие на дуел с Атос, Портос и Арамис... Следвайки странните скокове на паметта си Корсо се почеса по главата, учуден от необичайната асоциация между идеи и образи. Каква връзка можеше да има между спътника на миледи и шофьора, който се опита да го прегази в Толедо? Ами белегът? Точно в този абзац не се споменаваше белег, но Корсо си спомняше със сигурност, че Рошфор имаше белег на лицето. Прелисти още няколко страници и намери потвърждението в трета глава, където д’Артанян разказва за приключението си на господин дьо Тревил: