„— Кажете ми — продължи той, — този благородник нямаше ли малък белег на бузата?
— Да, като драскотина от куршум.“
Малък белег на бузата. Ето го потвърждението, въпреки че в спомените на Корсо белегът на Рошфор беше по-голям — като този на облечения в черно шофьор. Корсо премисли отново всичко и най-накрая се разсмя. Картината беше съвършено изпипана, в цвят: Лана Търнър в ролята на миледи от филма „Тримата мускетари“, на прозореца на каретата си, до нея Рошфор с подходящо страховито изражение — не блед като в романа на Дюма, а мургав, с шапка с пера и голям белег — този път ясно забележим — пресичащ дясната му буза отгоре додолу. Споменът му е бил от филма, не от книгата. Объркването едновременно го подразни и развесели. Дяволите да го вземат Холивуд!
Като оставим настрани сцените от филми, все пак най-сетне бе успял да открие някаква връзка между събитията — една невидима, но свързваща отделните случаи нишка, една обща мелодия от странно неподхождащи си звуци. Спомняйки си особеното чувство, което изпитваше, откак бе посетил Лиана Тайлефер в дома ѝ, Корсо започна да различава очертания, лица, обща атмосфера и герои, реещи се някъде между фантазията и реалността, но всички свързани помежду си по някакъв странен, все още неясен начин... Дюма и книгата, отпечатана през седемнадесети век... Дяволът и „Тримата мускетари“. Миледи и кладите на Инквизицията... Изглеждаше по-скоро абсурдно, отколкото ясно, приличаше повече на роман, отколкото на събития от действителността.
Корсо загаси лампата и си легна. Но мина доста време, преди да заспи, защото едно лице упорито отказваше да бъде пропъдено от мислите му. То плуваше в мрака пред отворените му очи. Далечна картина, спомен от прочетеното, когато беше момче, изпълнена с бледи силуети, които сега се появяваха отново — двадесет години по-късно — като материализация на духове. Белегът. Рошфор. Наемникът на Негово високопреосвещенство.
Remember[15]
„Той седеше на същото място, където го беше оставил преди, пред камината“
Агата Кристи, „Убийството на Роджър Акройд“
Това е моментът, когато аз се появявам отново на сцената. Корсо дойде при мен за втори път, доколкото си спомням, няколко дни преди да отпътува за Португалия. Според по-късните му уверения, по това време вече подозирал, че ръкописът на Дюма и „Деветте порти“ на Варо Борха са само върхът на айсберга. За да разбере всичко, му е било необходимо да открие всички останали истории, вплетени в сложен възел, като този на колана, с който се обеси Енрике Тайлефер. Обясних му, че няма да е лесно, защото в литературата ясни неща няма. Всяко нещо зависи от нещо друго, едното се наслагва върху другото. Всяко търсене прилича на сложна интертекстуална игра — нещо като огледален лабиринт или някоя от онези руски матрьошки. Установяването на конкретен факт или източник крие рискове, които се поемат само от много самоуверени или много глупави колеги-критици. Все едно да твърдиш, че влиянието на „Кво вадис“ върху творчеството на Робърт Грейвз (Об. бел. - 31) е видимо, за разлика от това на Светоний (Об. бел. - 32) или Аполоний Родоски (Об. бел. - 33). Що се отнася до мен, аз знам, че нищо не знам. А когато държа да съм сигурен в нещо, се обръщам към книгите. Тяхната памет никога не отслабва.
— Граф Рошфор е най-забележителният второстепенен герой в „Тримата мускетари“ — започнах да обяснявам на Корсо, когато дойде при мен. — Той е агент на кардинала, приятел на миледи, и първият враг, който д’Артанян успява да си спечели. Мога да ви кажа и точно кога: първия понеделник на месец април 1625 година, в градчето Мьон на Лоара... Разбира се, говоря за литературния герой, въпреки че подобна личност е съществувала в действителност... Гатиен дьо Куртис го описва в предполагаемите мемоари на истинския д’Артанян — човек на име Роснб. Но онзи Рошфор, с белега, не е съществувал в реалния живот. Дюма взел за прототип героя на друга книга — „Мемоари на MLCDR (monsier le Comte de Rochefort)“, вероятно апокрифна и също приписвана на Куртис. Някои твърдят, че текстът се отнася до Анри Луи д’Алоани, маркиз дьо Рошфор, роден около 1625 година, но това е по-скоро насилване на фактите.
Погледнах през прозореца на кафенето, където се срещам със своите приятели-литератори, към светлините и вечерното оживление по булеварда навън. Някои от приятелите ми и сега седяха около нас около маса, отрупана с вестници, чаши и димящи пепелници — двама писатели, един художник без късмет, една обещаваща журналистка, един театрален актьор и четирима или петима студенти — от онези, които си седят кротко в ъгъла, без да отворят уста и те зяпат, като че ли си Господ. Сред тях седеше и Корсо. Не си беше съблякъл палтото. Беше се облегнал на прозореца, пиеше джин и от време на време записваше нещо в бележника си.