— Нека сме наясно — подех аз отново, — читателят, който изчита шейсет и седемте глави на „Тримата мускетари“ в очакване на дуела между д’Артанян и Рошфор, ще бъде разочарован. Дюма претупва решението на въпроса в три реда, при това доста неясно. Защото когато срещаме Рошфор отново, в „Двадесет години по-късно“, той вече се е бил три пъти на дуел с д’Артанян и носи също толкова белези за спомен от тези дуели. Независимо от това двамата не се мразят. Напротив, свързва ги някакво парадоксално взаимно уважение, нещо напълно възможно между стари противници. Съдбата отново е решила да се сражават от различни страни на барикадата, но този път отношенията между двамата са приятелски и дори съучастнически, като между двама благородници, който се познават от двадесет години... Рошфор изпада в немилост пред Мазарини, успява да избяга от Бастилията и помага на херцог дьо Бофор да се измъкне от плен. Заговорничи за Фрондата и умира в ръцете на д’Артанян, който го е пронизал с шпагата си в една обща схватка, преди да успее да го разпознае. „Вие сте моята съдба...“ — това са приблизително думите, които Рошфор казва преди смъртта си на гасконеца, „успях да се възстановя след трите ви удара с шпага, но от четвъртия няма да мога“. После издъхва. „Току-що убих един стар приятел“, казва по-късно д’Артанян на Портос. И това е единствената епитафия за някогашния агент на Ришельо.
Думите ми предизвикаха оживена дискусия, по време на която се оформиха няколко враждуващи групировки. Актьорът не беше откъснал очи от младата журналистка през целия следобед. Беше стар екранен любовник, играл граф Монте Кристо в някакъв телевизионен сериал. Подстрекаван от художника и двамата писатели, той се впусна в блестящи описания на своите лични впечатления от героите. От Дюма минахме на Пол Февал и Зевако и приключихме, потвърждавайки неоспоримото влияние на Сабатини върху Емилио Салгари. Доколкото си спомням, някой плахо се опита да спомене Жул Верн, но всички присъстващи незабавно му запушиха устата. Студените, бездушни герои на Верн нямаха място в обсъждането на вълнуващите романи на шпагата и мантията.
Що се отнася до журналистката, една от тези изискани млади дами, които водят рубрика в елитни неделни вестници, нейната литературна памет започваше с Милан Кундера. Затова и си седеше, изпълнена с предпазливо очакване, и се съгласяваше с облекчение всеки път, когато някое заглавие, анекдот или герой /Черния лебед, Янес, белегът от шпагата на Ньовер/ събуждаха у нея спомен от филм, мернат по телевизията. Междувременно Корсо, с търпеливото спокойствие на ловец, се взираше неотклонно в мен над чашата с джин, изчаквайки възможност да върне разговора към първоначалната тема. Накрая успя, възползвайки се от неловкото мълчание, настъпило, когато журналистката реши да се намеси и заяви, че тъй или иначе намира тези приключенски истории за доста лековати, искам да кажа, повърхностни, не мислите ли?
Корсо подъвка края на молива си и каза:
— Как разбирате ролята на Рошфор в цялата история, господин Балкан?
Всички впериха поглед в мен, особено студентите. Сред тях имаше две момичета. Не разбирам защо, но в определени кръгове ме имат за нещо като първосвещеник на белетристиката и щом отворя уста, хората очакват да се поронят бисери на мъдростта. Мой отзив, публикуван в съответното литературно списание, може да издигне или унищожи един начинаещ писател. Знам, че звучи абсурдно, но такъв е животът. Като си помисля само за последния лауреат на Нобелова награда, авторът на „Аз, Онан“ и „В търсене на себе си“, и най-вече на свръхнашумялата книга „Да, това съм аз“. Всъщност аз бях този, който му създаде име преди петнадесет години, и то със страница и половина в „Льо Монд“, публикувани на Първи април!!! Никога няма да си го простя, но така върви светът.
— Първоначално Рошфор е символ на врага — започнах аз. — Той е олицетворение на мрака, на тъмните сили... Той е проводник на сатанинската конспирация, в чиито мрежи се оплитат д’Артанян и приятелите му, на потайно изкованите кроежи на кардинала, които застрашават техния живот...
Забелязах, че една от студентките се усмихва, но не можах да определя дали замисления, леко насмешлив израз на лицето ѝ се дължи на моите думи или на някакви нейни мисли, които нямаха нищо общо с разговора. Учудих се, защото, както вече казах, студентите ме слушат със страхопочитание, което може да се сравнява само с преклонението на някой редактор от „Осерваторе Романо“ (Об. бел. - 34), получил току-що изключителните права за публикуване на папските енциклики (Об. бел. - 35). Именно затова я огледах заинтригувано. Всъщност беше привлякла вниманието ми още при представянето с вълнуващите си зелени очи. Носеше синьо палто, а под мишница беше стиснала няколко книги. Кестенявата ѝ коса беше подстригана ниско като на момче. Сега седеше малко встрани, като че ли не се числеше към компанията. На масата ни винаги има млади хора, обикновено студенти по литература, които каня на кафе. Но това момиче идваше за първи път. Не беше възможно да съм забравил такива очи. На фона на загорялото ѝ лице те изглеждаха много светли, почти прозрачни. Момичето беше стройно и гъвкаво, явно прекарваше много време на открито. Несъмнено и дългите ѝ крака, скрити от джинсите, също бяха загорели. Забелязах и още нещо: тя не носеше никакви бижута — никакви пръстени, обици, нито дори часовник. Ушите ѝ бяха пробити.