— Не малко. Името му се среща в писмата на Мазарини и в кореспонденцията на военното министерство. Също като литературния герой, и истинският д’Артанян е агент на Мазарини по времето на Фрондата. В двора на Луи XIV са му възлагани отговорни поръчения. Тъкмо на него е възложена дори деликатната задача по задържането и ескортирането на финансовия министър Фуке. Всички тези събития са документирани в писмата на мадам дьо Севинье. Не е изключено дори да се е запознал с художника Веласкес — на острова на Фазаните; придружавал Луи XIV, когато младият крал отивал да се запознае с бъдещата си съпруга, Мария-Тереза Австрийска...
— Значи си е бил истински придворен. Доста по-различен от непобедимия дуелист на Дюма.
Вдигнах ръка, за да защитя респекта на Дюма пред фактите.
— Не се заблуждавайте. Шарл дьо Бац, или д’Артанян, продължава да се сражава до последния си ден. Служи под командването на маршал дьо Тюрен във Фландрия, а през 1657 година бива назначен за лейтенант на сивите мускетари. Десет години по-късно става капитан на мускетарите — нещо като генерал от кавалерията, и продължава да се бие във Фландрия.
Корсо примижаваше зад очилата.
— Извинете — той се наведе през масата към мен, с молива в ръка. Току-що беше записал някакво име или дата. — В коя година се е случило това?
— Повишаването му в чин генерал? 1667. Защо тъкмо тази дата привлече вниманието ви?
Острите му зъби се белнаха, когато прехапа долната си устна. Но това беше само за миг.
— Няма особена причина. Докато продължаваше да говори, лицето му възвърна безстрастното си изражение. — Просто през същата година един човек е бил изгорен на клада в Рим. Странно съвпадение... — Той ме гледаше с каменно изражение. — Говори ли ви нещо името Аристиде Торча?
Опитвах се да си спомня, но не успявах.
— Не — отговорих накрая. — Има ли някаква, връзка с Дюма?
Корсо се поколеба и каза след миг:
— Не — но не изглеждаше особено убеден в твърдението си. — Поне мисля, че няма. Продължавайте, моля ви. Говорехте за истинския д’Артанян, който се сражавал във Фландрия.
— Той загинал при Маастрихт, както казах, начело на своя полк. Героична смърт. Англичаните и французите обсаждали града. Трябвало да преминат през една опасна теснина и д’Артанян предложил да мине пръв от учтивост към съюзниците. Един куршум от мускет разкъсал сънната му артерия.
— Значи така и не станал маршал.
— Така е. Александър Дюма заслужава уважение, защото дарява литературния герой с това, което стиснатият Луи XIV така и не дава на неговия реален предшественик... Има няколко интересни книги на тази тема. Ако искате, запишете си заглавията. Едната е от Шарл Самаран — „Д’Артанян, капитанът на кралските мускетари. Истинската история на един литературен герой“, издадена през 1912 година. Другата е „Истинският д’Артанян“ от херцог Монтескьо-Фезанзак, пряк потомък на д’Артанян. Издадена е, мисля, през 1963 година.
Нито ред от тази информация нямаше видима връзка е ръкописа, но Корсо записваше, като че ли животът му зависеше от това. От време на време вдигаше очи от бележника и ме поглеждаше изпитателно през увисналите накриво очила. Понякога пък накланяше глава на една страна и се замисляше, сякаш изобщо не чуваше нищо наоколо си. По това време бях запознат с всички факти, свързани с „Анжуйското вино“, държах в ръцете си и някои ключове, които бяха все още неизвестни на Корсо. Но нямах представа от усложненията, които „Деветте порти“ щеше да внесе в цялата история. Независимо от рационалната нагласа на мисленето си, Корсо вече беше започнал да възприема някои тайнствени връзки между фактите, с които разполагаше и — как да кажа — литературните източници на тези факти. Може всичко да ви се струва много заплетено, но не забравяйте, че точно същото си мислеше и Корсо по онова време. И въпреки че аз разказвам тази история след края на тези забележителни събития, самото ѝ естество — като картините на Ешер (Об. бел. - 36) или творенията на онзи стар вълшебник, Бах — налага да се въртим постоянно в кръг и да се задоволяваме засега с ограничените познания на Корсо. Правилото е едно — да знаеш и да мълчиш. Дори да има нечестна игра, правилото трябва да се спазва, защото без правила няма игра.
— О’кей — кимна Корсо, след като записа препоръчаните от мен заглавия. — Това, значи, е първият, действителният д’Артанян. Третият, разбира се, е литературният герой на Дюма. Предполагам, че според вас вторият, връзката между двамата, е героят на Гатиен дьо Куртис от книгата, която ми показахте предишния път, „Мемоарите на господин д’Артанян“.
— Точно така. Можем да го приемем за липсващата брънка от веригата, този най-неизвестен от тримата д’Артаняновци. Гасконецът, който е нещо средно между литературен герой и действителна личност. Той е първообразът, който Дюма е използвал, за да създаде своя герой... Писателят Гатиен дьо Куртис дьо Сандрас е бил съвременник на истинския д’Артанян. Той е оценил правилно литературния потенциал на личността му и се хванал на работа. Век и половина по-късно Дюма открива книгата му по време на едно пътуване до Марсилия. Братът на хазаина му бил управител на градската библиотека. Въпросният управител показал на Дюма книгата, издадена в Кьолн през 1700-та година. Дюма веднага преценил, че книгата ще му свърши добра работа и помолил за разрешение да я заеме. Така и не я върнал в библиотеката.