— Какво ни е известно за този предшественик на Дюма, Гатиен дьо Куртис?
— Доста неща. До известна степен и защото е имал внушително досие в полицията. Роден е през 1644 или 1647 година, служил е като мускетар — тръбач в „Роаял Етранже“, тогавашният синоним на Чуждестранния легион, издигнал се до чин капитан в полка на Бопре-Шоазьол. След края на войната срещу Холандия, където загива д’Артанян, Куртис остава в Холандия и решава да замени сабята с перо. Започва да пише биографии, исторически монографии, едно-две повече или по-малко апокрифни мемоарни произведения, шокиращи клюки и интриги от френския кралски двор. Това, разбира се, му докарало неприятности. „Мемоарите на господин д’Артанян“ се радвали на небивал успех: претърпели пет издания в продължение на десет години. Но книгата не се понравила на Луи Четиринайсети. Не му харесал непочтителния тон, с който били описани някои подробности, засягащи кралското семейство и обкръжението му. Заради това Куртис бил арестуван след завръщането си във Франция, затворен в Бастилията, по настояване на краля, и освободен малко преди смъртта си.
Актьорът се възползва от направената от мен пауза, за да вмъкне съвсем не на място цитат от „Слънцето залезе над Фландрия“ от Маркина (Об. бел. - 37).
— „Нашият капитан — започна да рецитира той, — тежко ранен, ни водеше, без да пести силите си, макар че вече агонизираше. Да, господа, какво значеше да си капитан в онези дни...“
Или нещо подобно. Опитваше се най-безсрамно да блесне в очите на журналистката, чието бедро вече стискаше с вид на собственик. Останалите, особено писателят, който пишеше под псевдонима Емилия Фостър, го гледаха или със завист, или с едва прикрито раздразнение.
След настъпилото учтиво мълчание Корсо реши да ми върне думата.
— Какво точно дължи д’Артанян на Дюма на първообраза от книгата на Куртис? — попита той.
— Доста неща. Въпреки че за „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“ е ползвал други източници, основната част от сюжета на „Тримата мускетари“ е взета от Куртис. Геният на Дюма разширява разказа и му придава колорит, но основните точки от разказа присъстват при Куртис: благословията на стария господин д’Артанян, писмото до Тревил, последователните уговорки за дуел с мускетарите, които между другото в първата редакция са били братя. Миледи също се появява. Що се отнася до двата образа на д’Артанян, те си приличат като две капки вода. Образът при Куртис е малко по-циничен, донякъде скъперник, не дотам почтен. Но в основата си двамата са еднакви.
Корсо леко се приведе напред.
— Преди малко казахте, че Рошфор е автор на сатанинската интрига, в която се заплитат д’Артанян и приятелите му. Но Рошфор е само изпълнител.
— Така е. Той е наемник на Негово високопреосвещенство Арман-Жан дю Плеси, кардинал Ришельо...
— Злодеят — каза Корсо.
— Духът на злото — допълни актьорът, очевидно решен да досажда с коментарите си.
Впечатлени от подробното обсъждане на приключенските романи с продължения, студентите трескаво си вземаха бележки или слушаха със зяпнала уста. Само зеленоокото момиче си седеше все така безстрастно, малко встрани, като че ли случайно се бе озовала тук.
— За Дюма — продължавах аз, — поне в първата част на мускетарския цикъл, Ришельо се оказва подходящ за така необходимия за всяко романтично произведение, изпълнено с мистерии и приключения, образ — мощният враг, който се таи в сенките, въплъщението на злото. От гледна точка на френската история Ришельо е велика личност. Но в „Мускетарите“ той бива реабилитиран едва двадесет години по-късно. Проницателният Дюма успява да върви в крак с действителността, без това да се отразява на вълнуващата интрига. Междувременно е успял да си намери друг злодей — Мазарини. От морална гледна точка тази промяна на позициите е доста съмнителна, дори когато д’Артанян и приятелите му възхваляват покойния си враг за вроденото му благородство. Но това разкаяние е много удобно за Дюма. Независимо от това, в първата част кардинал Ришельо си остава олицетворение на съвършения злодей — когато планира убийството на Бъкингам, опозоряването на Ана Австрийска и дава пълномощия за злодействата на ужасната миледи. Негово високопреосвещенство е за д’Артанян това, което е Гонзаг за Лагардер (Об. бел. - 38) или професор Мориарти (Об. бел. - 39) за Шерлок Холмс. Мистериозно, демонично присъствие.