Корсо сякаш понечи да ме прекъсне, което ми се стори странно. Започвах да го опознавам и ми беше ясно, че никога не би прекъснал някого, преди да изстиска от него и последния остатък от информация,
— Употребихте думата „демонично“ — поде той, преглеждайки бележките си. — И то по отношение на Ришельо. Имал ли е кардиналът интерес към окултните науки?
Думите му имаха странен ефект. Младото зеленооко момиче внезапно се извърна и се взря любопитно в Корсо. Той гледаше мен, но аз наблюдавах момичето. Корсо очакваше отговора ми, без да съзнава този триъгълник от погледи.
— Ришельо се е интересувал от какво ли не — отвърнах аз. — Като изключим това, че благодарение на него Франция става велика сила, той намира време да колекционира картини, порцелан и статуи. Имал е и забележителна колекция от книги. Поръчвал за книгите си подвързии от марокен и телешка кожа...
— Имал посребрени оръжия, а на герба си — три червени ленти под ъгъл. — Корсо направи нетърпелив жест. Всичко това беше тривиална информация и той явно не се нуждаеше от мен, за да я научи. — Съществува добре известният каталог на колекцията Ришельо.
— Но каталогът е непълен, защото колекцията била разпиляна. Част от нея сега се съхранява във Франция, в библиотеката „Мазарини“ и в Сорбоната, а други части са притежание на частни колекции. Притежавал е еврейски и сирийски ръкописи, прочути произведения от областта на математиката, медицината, теологията, правото и историята... Между другото имате право. Учените били много учудени, когато открили между другите книги и много древни текстове с окултно съдържание — от кабала до черна магия.
Корсо преглътна, без да откъсва очи от мен. Изглеждаше напрегнат като тетива на лък, която всеки миг може да се скъса.
— Можете ли да назовете някоя конкретна книга?
Поклатих глава още преди да отговоря. Настоятелността му събуди любопитството ми. Момичето следеше разговора много внимателно, но вниманието ѝ очевидно вече не беше насочено към мен. Аз продължих:
— Моите сведения за Ришельо се отнасят по-скоро до литературния герой и не са толкова подробни.
— Ами Дюма? Той интересувал ли се е от окултизъм?
Бях категоричен.
— Не. Дюма се е наслаждавал на живота и е правел всичко съвсем открито — за радост или възмущение, на околните. А е бил и малко суеверен. Вярвал в уроки, носел амулет, окачен на часовника си, и се допитвал за бъдещето си при ясновидката мадам Дьобарол. Но не си го представям да се занимава с черна магия в някоя тайна стая. Дори не е бил масон — казал го е сам той във „Векът на Луи XV“. Постоянно е имал неизплатени дългове и е бил преследван от кредитори и издатели — накратко казано, нямал е време да се занимава с такива неща. Може би, когато е събирал информация за някой от героите си, е изучавал и подобни теми, но надали особено задълбочено. Доколкото знам, всички подробности за масоните в „Жозеф Балзамо“ и „Парижките мохикани“ е преписал направо от „Любопитната история на франкмасонството“ на Клавел.
— А какво ще кажете за Ада Менкен?
Погледнах го с уважение. Това вече беше въпрос на познавач.
— Това е нещо друго. Ада Айзъкс-Менкен, последната му метреса, била актриса, американка. По време на Парижкото изложение през 1867 година на едно представление на „Пиратите от Саваната“ Дюма забелязал едно младо момиче на сцената, чиято роля била да спре галопиращ кон. На излизане от театъра тя го чакала, прегърнала го без всякакви предисловия и му казала невъзмутимо, че е чела всичките му романи и е готова да спи с него. На стария Дюма му трябвало много по-малко, за да хлътне по някоя жена, затова и приел предложението. Тя разправяла, че била омъжена за милионер, после била метреса на крал, после пък съпруга на генерал... В действителност била португалска еврейка, родена в Америка и любовница на някакъв боксьор, който бил същевременно и неин сводник. Връзката ѝ с Дюма предизвикала внушителен скандал, най-вече заради слабостта ѝ да позира в оскъдни тоалети. Посещавала редовно дома на улица „Малзерб“ № 107 — последното жилище на Дюма в Париж. Починала на тридесет и една година от перитонит, след като била хвърлена от кон.