— Интересувала ли се е от черна магия?
— Така се говори. Обичала да инсценира церемонии, в които да гори ароматни треви, облечена в туника, и да се кланя на Принца на мрака... Понякога твърдяла, че е обладана от Сатаната и описанията ѝ на това състояние в наши дни биха били наречени порнографски. Убеден съм, че Дюма не е вярвал нито дума, но сигурно се е забавлявал от представленията ѝ. Доколкото разбирам, когато била обладана от дявола, Менкен ставала същинска фурия в леглото.
Около масата се разнесе смях. Дори аз си позволих една лека усмивка, но момичето и Корсо останаха сериозни. Тя беше замислена. Бледозелените ѝ очи не изпускаха нито за миг Корсо, който кимна бавно, макар че беше видимо разсеян и потънал в размисъл. Гледаше през витрината на кафенето към улицата, към безшумния поток от светлини на автомобилни фарове, като че ли там някъде, в мрака, можеше да открие тайната дума, ключа, с който щеше да свърже всички тези различни истории, плаващи като сухи листа по тъмните води на времето.
* * *
А сега отново минавам на втори план — като почти всезнаещ разказвач на приключенията на Корсо. По този начин, като прибавим сведенията, който Корсо сподели с мен, последвалите трагични събития могат да добият някакъв порядък. И тъй, стигаме до момента, когато, прибирайки се у дома, той установява, че портиерът вече е помел входното антре и се кани да си върви. Когато двамата се разминават, портиерът тъкмо качва кофите за боклук от мазето.
— Днес следобед дойдоха да ви поправят телевизора, господин Корсо.
Корсо беше чел достатъчно книги и гледал достатъчно филми, за да не разбере какво означаваше това. Затова и не успя да се въздържи и се разсмя за голямо учудване на портиера.
— Сам не знам откога вече нямам телевизор.
Портиерът се заизвинява объркано, но Корсо почти не му обърна внимание. Всичко започваше да се развива удивително предсказуемо. Тъй като ставаше дума за книги, редно бе той да се отнесе към проблема като уравновесен, критично настроен читател, а не като герой от евтин роман, в какъвто очевидно някой се опитваше да го превърне. Не че имаше кой знае какъв избор — по природа беше студен и скептичен. Така или иначе би било неприсъщо за него да се облее в студена пот и да простене „О, не!“.
— Надявам се да не съм объркал нещо, господин Корсо.
— Ни най-малко. Техникът беше тъмнокос, нали? С мустаци и белег на едната буза?
— Точно така.
— Не се безпокойте. Той е мой приятел. Пада си малко шегаджия.
Портиерът въздъхна облекчено.
— Олекна ми, господин Корсо.
Корсо не се безпокоеше за „Деветте порти“, нито пък за ръкописа на Дюма. Когато не ги разнасяше със себе си в платнената торба, ги оставяше на съхранение в бара на Макарова. Това беше най-сигурното място за ценните му вещи.
Затова заизкачва спокойно стълбите, опитвайки се да си представи гледката, която го очакваше. Междувременно се беше превърнал, в това, което някои наричат читател от второ ниво.
И щеше да бъде разочарован, ако сцената се окажеше прекалено стереотипна. Когато отвори вратата, изпита облекчение. Нямаше разпилени по пода документи, издърпани чекмеджета, нито дори нарязани с нож тапицерии на мебелите. Всичко си беше подредено, както го беше оставил, когато излезе в ранния следобед.
Той отиде при бюрото си. Кутиите с дискети си бяха на място, записките и документите в класьори бяха там, където ги беше оставил. Човекът с белега, Рошфор или дявол знае кой, си изпипваше добре работата. Но всяко нещо си има граници. Когато включи компютъра, Корсо се усмихна доволно:
DAGMAR PC 555К (S1) ELECTRONIC PLC
LAST USED AT 19:35/THU/3/21
A>ECHO OFF
A>
Използван за последен път в 19:35 същия ден, както гласяха данните на екрана. Но Корсо не беше докосвал компютъра през последните двайсет и четири часа. В 19:35 седеше с нас на масата в кафенето, точно когато човекът с белега си осигуряваше с лъжите си достъпа до неговия апартамент.
Сега забеляза и нещо, което бе подминал първоначално — близо до телефона. Не беше останало тук случайно, поради небрежността на тайнствения посетител. В пепелника, заедно с няколкото фаса, останали от цигарите на Корсо, имаше остатък от хаванска пура. Тя беше почти напълно изгоряла, но бандеролът беше незасегнат. Корсо я вдигна, за да я огледа. Направо не му се вярваше. После, започвайки постепенно да разбира, оголи зъби в усмивка, като зъл, разярен вълк.
Пурата беше марка „Монтекристо“. Естествено.
* * *
Оказа се, че и Флавио Ла Понте е имал неканен посетител. В неговия случай — водопроводчик.