— Той се самоуби.
— Кой знае? Могат да загинат още хора.
— Добре де, върви да мреш, копеле такова, за да ми развалиш удоволствието.
Остатъка от вечерта прекараха в разговори на същата тема с вариации. Пиха по още пет-шест джина и се уговориха да се чуят по телефона веднага след като Корсо пристигне в Португалия. Ла Понте си тръгна, леко залитайки, без да плати, но затова пък подари угарката от пура на Корсо.
— За да са ти чифт — поясни той.
За апокрифи и интерполации
„Случайност? Разрешете ми да се посмея, за Бога. Такова обяснение може да задоволи само идиот“.
Мишел Зевако, „Рицарят Пардайан“
БРАТЯ СЕНИСА
КНИГОВЕЗНИЦА И РЕСТАВРАЦИЯ
НА СТАРИ ИЗДАНИЯ
Напуканата дървена табела с букви, избелели от времето и тук-там покрити с плесен, висеше на една потънала в прах витрина. Работилницата на братя Сениса се намираше на надпартерния етаж в стара четириетажна сграда, укрепена с подпори отзад, на една сенчеста улица в старата част на Мадрид.
Лукас Корсо натисна звънеца два пъти, но никой не отвори. Той погледна часовника си, облегна се на стената и се приготви да чака. Познаваше добре навиците на Педро и Пабло Сениса. По това време те седяха край покрития с мрамор тезгях на „Ла Таурина“, на няколко пресечки оттук, поделяха си половин литър вино на закуска и обсъждаха книги и кориди. Двамата кисели стари ергени обичаха да си пийват и бяха неразделни.
Пристигнаха след десет минути. Вървяха един до друг. Сивите им работни комбинезони обвиваха като савани кльощавите им фигури. Изгърбени от постоянното привеждане над пресата, подшиване на книги и нанасяне на златни щампи, двамата още нямаха петдесет години, но можеха да минат за десет години по-възрастни. Бузите им бяха хлътнали, пръстите изкривени, очите — преуморени от финото изпипване на най-дребни детайли, което беше част от занаята им. Кожата им беше бледа, като че ли приела хладната белота на пергаментите, с които работеха постоянно. Приликата между братята беше удивителна. Еднакви големи носове, еднакви прилепнали до черепа уши и рядка коса, сресана назад. Единствената забележима разлика между двамата беше, че Пабло, по-младият, беше по-висок и по-мълчалив, а Педро почти постоянно се разтърсваше от мъчителната кашлица на закоравял пушач и ръцете му трепереха, когато палеше цигара от цигара.
— Много време мина, откак ви видяхме за последен път, господин Корсо. Хубаво е, че решихте да ни навестите.
Поведоха го по изтритите от дълга употреба стъпала, отвориха скърцащата врата. Ключът на лампата щракна и светлината заля разхвърляната и претъпкана работилница. Най-важно място заемаше една кажи-речи древна печатна преса. До нея имаше поцинкован тезгях, затрупан с пособията на занаята, с отчасти подшити или вече подлепени кули, гилотини, парчета боядисана кожа, шишета лепило, подвързии с вдълбани мотиви и какво ли не още. Книги имаше навсякъде, цели купчини, подвързани с шагрен, марокен, велен (Об. бел. - 40), някои пакетирани и готови за изпращане, други недовършени, без корици, с меки корици. Старинни фолианти, повредени от плесен или разядени от червеи, препълваха лавиците по стените в очакване да бъдат реставрирани. Помещението миришеше на хартия, лепило и нова кожа. Корсо вдъхна с удоволствие познатия мирис. После извади книгата от торбата си и я постави на тезгяха.
— Искам да чуя вашето мнение за това.
Започна обичайната процедура. Бавно, дори предпазливо Педро и Пабло Сениса пристъпиха към книгата. Както обикновено първи проговори по-старият брат:
— „Деветте порти“ — той само докосна книгата, но не я взе. Кокалестите му, пожълтели от никотина пръсти сякаш галеха кожата на живо същество. — Прекрасна е. Много ценна книга.
Очите му имаха сивия цвят на миша козина. Сиви комбинезони, сиви коси, сиви очи — като се има предвид, че „ceniza“ означава „пепел“, братята отговаряха идеално на фамилното си име. Педро гледаше алчно книгата.
— Виждали ли сте я и друг път?
— Да. Преди по-малко от година, когато от „Клеймор“ ни помолиха да почистим двадесет книги от библиотеката на господин Гуалтерио Терал.
— В какво състояние беше тази книга, когато ви я предадоха? .
— Отлично. Господин Терал знаеше как да се грижи за книгите си. Почти всички пристигнаха при нас в много добро състояние, с изключение на един Теиксейра (Об. бел. - 41), върху който се наложи доста да поработим. Останалите се нуждаеха само от леко почистване.
— Тази книга е фалшификат — заяви направо Корсо. — Така ми беше казано.