Братята се спогледаха.
— Фалшификати... — промърмори по-старият. — Хората много лесно лепват на нещо определението „фалшификат“.
— Прекалено лесно — повтори по-младият.
— Дори и вие, господин Корсо. Ето кое ме учудва. Разберете ме: не си струва да фалшифицираш книги — полага се толкова много труд, че няма възвращаемост. Разбира се, говоря за висококачествени фалшификати, не факсимилетата, на които се хващат наивници.
Корсо се опита да ги умилостиви.
— Не исках да кажа, че цялата книга е фалшифицирана — може да е само част от нея. Случва се страници от цялостно съхранени копия да се монтират на местата на липсите в други екземпляри — това се нарича интерполация, ако не се лъжа.
— Разбира се. Това е един от основните трикове на занаята. Но монтирането на фотокопие или факсимиле няма нищо общо с попълването на липсващи страници в книга съгласно изискванията на... — Той се обърна към брат си, но не откъсваше поглед от Корсо. — Кажи му, Пабло.
— Съгласно изискванията на нашето изкуство — допълни по-младият Сениса.
Корсо ги изгледа заговорнически, като заек, готов да отстъпи половината от моркова си.
— Може би случаят с тази книга е точно такъв.
— Кой го казва?
— Собственикът. Който между другото е и познавач.
Педро Сениса сви тесните си рамене и запали цигара от края на предишната. Още при първото дръпване го разтърси суха кашлица, но той продължи невъзмутимо да пуши.
— Имате ли достъп до автентично копие, за да ги сравним?
— Не, но скоро ще имам. Затова първо искам да знам вашето мнение.
— Книгата е много ценна, а и нашето не е точна наука. — Педро отново се обърна към брат си. — Не е ли така, Пабло?
— То си е изкуство — повтори брат му.
— Така е. Не искаме да ви разочароваме, господин Корсо.
— Убеден съм, че няма да ме разочаровате. Вие си разбирате от работата. В края на краищата, нали успяхте да фалшифицирате цял екземпляр на „Speculum vitae“[16] от единственото съществуващо копие и успяхте да го вкарате като оригинал в един от най-добрите европейски каталози.
На лицата на братята едновременно се появи кисела усмивка. Корсо си каза, че удивително приличат на два хитри сиамски котарака, които някой току-що е погалил.
— Никой не успя да докаже, че книгата е наше дело — каза накрая Педро Сениса. Той потриваше ръце, наблюдавайки с ъгълчето на окото си „Деветте порти“.
— Не, никой — потвърди натъжено брат му. Двамата братя като че ли съжаляваха, че не са отишли в затвора заради загубата на обществено признание.
— Абсолютно вярно — съгласи се Корсо. — Доказателства нямаше и в случая с онзи Чосър, уж подвързан в книговезницата на Мариус Мишел, който беше включен в каталога на колекцията „Манукян“. Нито пък за екземпляра на „Многоезичната библия“ от барон Билке с три липсващи страници, които монтирахте така умело, че до ден днешен нито един експерт не е оспорил автентичността на книгата...
Педро Сениса повдигна пожълтялата си ръка с дълги нокти.
— Нека и аз кажа нещо по този въпрос, господин Корсо. Едно е да фалшифицираш книги за лична изгода, а съвсем друго — да го правиш от любов към изкуството, от желание да създадеш нещо, само заради задоволството да видиш плода на създаването, или нека го наречем възсъздаване. — Книговежецът премигна няколко пъти, после се усмихна лукаво. Малките му миши очички светнаха, когато отново се спряха върху „Деветте порти“. — Въпреки че аз нямам спомен да съм участвал в тези достойни за възхищение работи, които споменахте току-що и съм убеден, че и брат ми ще потвърди същото.
— Не са достойни за възхищение, а съвършени.
— Така ли? Е, както и да е — той захапа цигарата и всмука дима така силно, че бузите му хлътнаха. — Но които и да са лицата или лицето, чието дело са споменатите книги, можете да бъдете убеден, че работата им е доставяла истинска наслада, върховно удовлетворение, което не може да се купи с пари...
— Sine pecunia[17] — уточни брат му.
Педро Сениса издуха дима през ноздрите и полуотворената си уста. После продължи:
— Нека вземем например този „Speculum“, който бе закупен като автентичен от библиотеката на Сорбоната. Хартията, типографската работа, печатът и подвързването трябва да са стрували на хората, които наричате „фалшификатори“ пет пъти повече от парите, които биха могли да вземат за книгата. Хората просто не разбират... Какво би могло да удовлетвори един художник с таланта на Веласкес и способността да възпроизвежда творбите му: да натрупа милиони или да види своя картина в „Прадо“ между „Ковачницата на Вулкан“ и „Придворните дами“?