Корсо се съгласи. В продължение на осем години копието на „Speculum“, дело на братята Сениса, минаваше за една от най-ценните книги в библиотеката на Сорбоната. Разкритието, че е фалшификат, не се дължеше на оценката на експерти, а на обикновена недискретност от страна на някакъв посредник.
— Полицията продължава ли да ви безпокои?
— Много рядко. Не забравяйте, че скандалът с копието в Сорбоната избухна между купувача и посредниците. Наистина имената ни се споменаваха във връзка с цялата афера, но нямаше никакви доказателства. — Педро Сениса отново пусна кривата си усмивка, като че ли съжаляваше за липсата на доказателства. — С полицията сме в добри отношения. Дори от време на време се допитват до нас, когато им се налага да идентифицират крадени книги. — Той посочи брат си с цигарата. — Няма втори като Пабло, когато става дума за изтриване на следи от библиотечни печати, или за премахване на белези за произхода. Но понякога от него се иска възстановка на процеса. Нали знаете как е: живей и остави другите да живеят.
— Та какво ще кажете за „Деветте порти“?
По-старият Сениса погледна първо към брат си, после към книгата. После поклати глава.
— Докато работехме върху нея, не забелязахме нищо необичайно. Хартията и мастилото са точно каквито трябва да бъдат. Такива неща се забелязват от пръв поглед.
— Ние ги забелязваме — поправи го брат му.
— И така, какво е вашето мнение?
Педро Сениса си дръпна за последен път от цигарата, от която беше останал мъничък фас, догарящ между пръстите му. После хвърли фаса на пода и го остави да изгасне сам. Линолеумът беше целият на дупки от цигари.
— Подвързията е венецианска, от седемнайсети век, в добро състояние... — двамата братя се надвесиха над книгата, но само по-възрастният докосваше страниците с бледите си, студени ръце. Приличаха на балсаматори, които обсъждат най-добрия начин за консервиране на труп. — Кожата е черен марокен, с розетки, имитиращи цветя.
— Малко мрачно за Венеция — допълни Пабло Сениса.
Брат му се съгласи сред нов пристъп на кашлица.
— Художникът е работил въздържано. Несъмнено темата... — той погледна към Корсо. — Проверявали ли сте сърцевината на подвързията? Книгите от шестнайсети и седемнайсети век с подвързии от обработена или необработена кожа нерядко крият изненади. Вътрешната плоскост обикновено е правена от няколко отделни листа, слепени и пресовани. Понякога за целта са използвани коректури на същата книга или части от по-ранни нейни издания. Някои от откритите подвързии са по-ценни от самата книга. — Той посочи натрупаните на масата хартии. — Ето ви един пример. Кажи му, Пабло.
— Папски були (Об. бел. - 42) от кръстоносния поход, 1483 година — братята отново се усмихнаха едновременно и то с такъв израз, като че ли Пабло говореше за порнографски издания, а не за един куп стара хартия. — Намерени в подвързията на мемоари от шестнайсети век без особена стойност.
Междувременно Педро Сениса оглеждаше внимателно „Деветте порти“.
— Изглежда, че с подвързията всичко е наред — каза той. — Нещата съвпадат. Странна книга, нали? Тези пет релефни ленти на гърба, корицата — без заглавие и с пентаграма. Торча, Венеция, 1666. Трябва да я е подвързал собственоръчно. Същинско произведение на изкуството.
— А хартията?
— Добър въпрос, господин Корсо. Напълно във ваш стил. — Книговезецът облиза устни, като че да ги затопли. Запрелиства страниците, внимателно заслушан в шумоленето им, както бе направил Корсо в дома на Варо Борха. — Отлично качество. Няма нищо общо с днешната целулоза. Знаете ли приблизителната дължина на живота на една книга, отпечатана в наши дни? Кажи му, Пабло.
— Шейсет години — каза Пабло с упрек, като че ли вината беше у Корсо. — Шейсет жалки години.
Педро ровеше из разхвърляните по тезгяха вещи. Накрая намери някаква специална лупа със силна увеличителна способност и я поднесе към книгата.
— Само след един век — промърмори той, отделяйки една страница, за да я огледа срещу светлината, — почти цялото съдържание на днешните библиотеки ще е отишло на боклука. Но тези книги, отпечатани преди двеста, дори преди петстотин години, ще останат непокътнати. Така е, и книгите, и светът, в който живеем, са такива, каквито заслужаваме... Не е ли така, Пабло?
— Калпави книги, отпечатани на калпава хартия.
Педро Сениса кимна в знак на съгласие. Продължаваше да разучава книгата с помощта на лупата.
— Така е. Хартията, произведена от целулоза, пожълтява и става трошлива като вафла, после се напуква непоправимо. Остарява и умира.