— Разбира се.
Тя вдигна поглед от „Анжуйското вино“ и започна спокойно да оглежда покритите с книги стени и купчините от книги по пода. Корсо съзнаваше, че тя търси да види снимки, сувенири, нещо, което да ѝ даде ключ към личността на обитателя на помещението. Повдигна арогантно една вежда, очевидно раздразнена от това, че не откри нищо подобно. Най-сетне забеляза сабята на гренадира от Старата гвардия.
— Мечове ли колекционирате?
Това беше логичното заключение. Приблизително. Корсо отбеляза с облекчение, че способността на Лиана Тайлефер да се справя с неловки ситуации не е равна на красотата ѝ. Освен ако, разбира се, не го дразнеше умишлено. Той се усмихна колебливо. Чувстваше се притиснат до стената.
— Колекционирал съм само този екземпляр. Не е меч, а сабя.
Тя кимна. Лицето ѝ беше лишено от всякакъв израз. Изключено беше да се прецени дали това се дължи на ограниченост или е просто добра актриса.
— Семеен спомен?
— Купих го — излъга Корсо. — Реших, че ще стои добре на стената. Малко разнообразие между книгите.
— Как така нямате нито снимки, нито картини?
— Нямам желание да си спомням нищо и никого — той се сети за снимката на покойния Тайлефер в сребърна рамка с престилката и печеното прасенце. — При вас нещата са различни, разбира се.
Тя го изгледа внимателно. Може би се опитваше да прецени грубостта на забележката му. В сините ѝ очи проблесна стомана, студена стомана, от която можеха да те побият тръпки. Тя закрачи из стаята. Спираше от време на време, за да огледа някоя книга, наслади се на гледката през прозореца и пак се върна при бюрото. Кървавочервеният ѝ нокът се плъзна по папката с ръкописа на Дюма. Може би очакваше Корсо да каже нещо, но той мълчеше. Ако вдовицата имаше намерение да се сдобие с нещо — а беше повече от ясно, че е дошла с такава цел — редно беше да се поизмъчи, за да го получи. Той нямаше никакво намерение да я улеснява.
— Мога ли да седна?
Пак този леко пресипнал глас, който предизвикваше асоциации с безсънна нощ. Корсо стоеше в средата на стаята с ръце в джобовете и чакаше. Лиана Тайлефер свали шапката и шлифера. Огледа се, както винаги без да бърза, и си избра едно старо канапе. Отиде до него и седна бавно, а полата ѝ се плъзна нагоре по бедрата. После кръстоса крака. Ефектът би бил умопомрачаващ за всеки мъж, дори за Корсо — ако беше пил един джин по-малко.
— Дошла съм по работа.
Това поне беше ясно. Не можеше да не иска нещо, след като разиграваше такъв театър. Корсо имаше нормално самочувствие, но в никакъв случай не беше глупак.
— Чудесно — отвърна той. — Състоя ли се вечерята с Флавио Ла Понте?
Никаква реакция. Лиана Тайлефер продължи да го гледа невъзмутимо още няколко секунди, с все същата снизходителна откровеност.
— Още не — отвърна тя спокойно. — Исках първо да се видя с вас.
— Аз съм на ваше разположение.
Вдовицата се облегна още по-назад. Едната ѝ ръка се намираше точно върху цепнатината в протърканата кожа, откъдето се подаваше пълнежът от конски косъм.
— Вие работите за пари — каза тя.
— Така е.
— Продавате се на този, който плаща най-добре.
— Понякога — Корсо се усмихна накриво. Беше на собствена територия, затова си позволи да добие изражение на дружелюбен заек. — В повечето случаи предоставям услугите си срещу наем. Като Хъмфри Богарт. Или като проститутка.
За вдовица, прекарала младостта си в бродиране на гергеф, Лиана Тайлефер не се шокираше лесно.
— Искам да ви предложа работа.
— Колко мило. Тези дни всички се надпреварват да ми предлагат работа.
— Ще ви платя добре.
— Прекрасно. Всички останали също настояват да ми платят добре.
Тя издърпа разсеяно малко от пълнежа, който стърчеше от тапицираната облегалка и започна да го навива на пръста си.
— Колко вземате за услуга на приятеля си Ла Понте?
— На Флавио? Нищо. Тъй или иначе от него нищо не може да се измъкне.
— Защо тогава работите за него?
— Както сама отбелязахте, той ми е приятел.
— Приятел — повтори тя замислено. — Струва ми се странно да чуя тази дума от вас. — По устните ѝ се плъзна странна, иронична усмивка. — А приятелки имате ли?
Корсо заоглежда краката ѝ от глезените до бедрата, без да бърза и без да се притеснява.
— От някои имам много хубави спомени — каза той. — Възможно е вие също да ми оставите приятен спомен.
Тя прие грубостта му, без да мигне. Корсо си каза, че може и да не го е разбрала.
— Кажете ми вашата цена — каза тя студено. — Искам да си взема обратно ръкописа, който принадлежеше на съпруга ми.
Изгледите бяха многообещаващи. Корсо седна в едно кресло точно срещу нея. Оттам гледката беше по-добра. Тя си беше събула обувките и босите ѝ крака си почиваха върху килима.