— Последния път не проявихте голям интерес.
— Имах време да размисля. Този ръкопис...
— Има сантиментална стойност? — каза насмешливо Корсо.
— Нещо такова — гласът ѝ звучеше предизвикателно. — Но не в смисъла, който му придавате.
— Какво сте готова да направите, за да си го върнете?
— Нали ви казах. Да ви платя.
Корсо се захили.
— Обиждате ме. Аз съм професионалист.
— Професионален наемник, господин Корсо. А наемниците са известни с това, че сменят фронтовете. Аз също чета книги.
— Имам си достатъчно пари.
— Нямах предвид пари.
Тя почти лежеше, облегната назад на канапето, и галеше с единия си бос крак стъпалото на другия. Корсо предположи, че ноктите на краката ѝ под черните чорапи са също кървавочервени. Тя се раздвижи и полата ѝ се плъзна още по-нагоре, така че се мернаха бяла плът и черни жартиери, а по-нататък всички мистерии се свеждаха до една — тази, която е стара като времето. Корсо с усилие вдигна очи към лицето ѝ. Леденосините очи го наблюдаваха неотклонно.
Той свали очилата си, стана и тръгна към канапето. Лиана Тайлефер наблюдаваше движенията му безстрастно. Изразът на лицето ѝ не се промени дори когато той застана точно пред нея, толкова близо, че коленете им се докосваха. После тя протегна ръка и пръстите ѝ с кървавочервените нокти докоснаха точно ципа на джинсите му. Когато най-сетне Корсо се наведе над нея и издърпа полата ѝ до кръста, тя се усмихваше презрително и самоуверено.
* * *
Беше по-скоро схватка, отколкото споделено удоволствие. Приличаше на разчистване на сметки — тук, на протритото канапе. Груба, ожесточена схватка между зрели хора — съпроводена от някой и друг стон в подходящия момент и няколко произнесени шепнешком ругатни. Червените нокти на жената се впиваха безмилостно в гърба на Корсо. Всичко стана за минути, без изобщо да свалят дрехите си. Корсо стискаше здраво силните бели бедра, оголени от вдигналата се пола, а копчетата на жартиерите ѝ се забиваха в слабините му. Така и не видя гърдите ѝ, макар че успя да ги опипа няколко пъти — стегнато, топло изобилие от плът под сутиена, копринената блуза и жакета. Сблъсъкът между двамата беше толкова разгорещен, че не ѝ остана време да ги свали. Изведнъж всичко свърши и двамата се осъзнаха, все още вплетени един в друг сред куп омачкани дрехи, задъхани, като изтощени борци на тепиха. Корсо се чудеше откъде да започне да се разплита от бъркотията.
— Кой е Рошфор? — попита той.
Лиана Тайлефер го гледаше от няколко сантиметра разстояние. Залязващото слънце хвърляше червеникави отблясъци по лицето ѝ. Фуркетите се бяха измъкнали от кока ѝ и косата ѝ беше разпиляна по кожената тапицерия. За първи път изглеждаше спокойна и отпусната.
— Сега вече това няма значение — отвърна тя, — нали ще си получа обратно ръкописа?
Корсо целуна раздърпаното ѝ деколте, сбогувайки се със съдържанието му. Имаше чувството, че скоро няма да му се случи да я целува пак.
— Какъв ръкопис? — попита той и видя как лицето ѝ незабавно се вкамени. Тялото ѝ се стегна под неговото.
— „Анжуйското вино“ — за първи път в гласа ѝ прозвуча нотка на тревога. — Ще ми го върнете, нали, господин Корсо?
Корсо забеляза официалното обръщение. Смътно си спомняше, че по време на кратката схватка върху канапето бяха минали на „ти“.
— Не съм обещавал нищо подобно.
— Мислех...
— Мислили сте погрешно.
Стоманеносините очи заискриха яростно. Тя се изправи, гневна, изблъсквайки го рязко от себе си.
— Копеле!
Корсо, който тъкмо се канеше да се засмее и си беше приготвил няколко цинични забележки, почувства силен тласък и падна на колене. Докато се изправяше и закопчаваше колана си, видя, че Лиана Тайлефер се е изправила. Изразът на бледото ѝ лице беше ужасен. Без да обръща внимание на раздърпаните си дрехи и вдигнатата до кръста пола, която все още не покриваше великолепните ѝ бели бедра, тя пристъпи към него и му удари такава плесница, че лявото му ухо писна.
— Свиня!
От удара Корсо залитна. Зашеметен, той приличаше на боксьор, който се опитва да не падне върху въжетата на ринга. Видя, че Лиана Тайлефер прекосява стаята, но не ѝ обърна особено внимание, защото ухото го болеше ужасно. Взираше се глупаво в сабята, която помнеше битката при Ватерло, когато чу шум от чупене на стъкло. Видя силуета ѝ, изрязан на червеникавия фон на залеза. Беше успяла да оправи полата си. В едната си ръка държеше ръкописа, а в другата — гърлото на счупена бутилка, насочено към шията му.