Той вдигна инстинктивно ръка и отстъпи. Опасността го накара да дойде бързо на себе си, като че ли му инжектираха адреналин. Блъсна настрани ръката със счупената бутилка и я удари в гърлото. Тя се закова на място, останала без дъх. Последвалата сцена беше малко по-спокойна. Корсо се наведе и взе от пода ръкописа и счупената бутилка. Лиана Тайлефер седна обратно на канапето. Разбърканата коса покриваше лицето ѝ. Беше поставила ръка на гърлото си и все още дишаше с усилие между откъслечните, гневни изхлипвания.
— Ще те убият заради това, Корсо — успя да каже тя накрая. Слънцето вече беше залязло зад покривите на града. Сенки пълзяха в ъглите на стаята. Смутен, Корсо запали лампата и ѝ помогна да сложи палтото и шапката си, преди да повика такси. През цялото време избягваше погледа ѝ. После, заслушан в стъпките ѝ, заглъхващи надолу по стълбите, постоя малко на прозореца, загледан в тъмните покриви, заляни от светлината на изгряващата луна.
„Ще те убият заради това, Корсо“.
Той си наля голяма чаша джин. Не можеше да пропъди спомена за изражението на Лиана Тайлефер, когато разбра, че е измамена. Погледът ѝ беше смъртоносен като кама, лицето — застинало в гримаса на отмъстителна фурия. Тя не се шегуваше, наистина имаше намерение да го убие. Спомените отново се разбудиха и постепенно изплаваха на повърхността на съзнанието му. Но този път възстановяването им не му струваше никакво усилие. Картината беше съвсем ясна и той знаеше къде може да я открие. Факсимилното издание на „Тримата мускетари“ беше на бюрото му. Отвори книгата и затърси илюстрацията, която му трябваше. Откри я на страница 129. Миледи тъкмо скача от леглото с кама в ръката, и връхлита, страховита като демон, върху д’Артанян. Той отстъпва сред преобърнатите мебели, облечен само в риза, и я държи на разстояние с върха на шпагата си.
Книга номер едно и книга номер две
„Истината е, че дяволът е много хитър. Той всъщност не винаги е толкова грозен, колкото се говори“.
Ж. Казот, „Влюбеният дявол“
Оставаха само няколко минути до потеглянето на експреса за Лисабон, когато Корсо видя момичето. Той стоеше на перона и тъкмо се канеше да се качи във вагона — COMPANHIA INTERNACIONAL DE CARRUAGEMS-CAMAS[18] — когато се сблъска с нея. Тя вървеше сред цяла група пътници, упътили се към първокласните вагони. Носеше малка раница и същото тъмносиньо късо палто, но въпреки това той не я позна веднага. Само бледозелените ѝ очи му се сториха смътно познати — толкова светли, че изглеждаха почти прозрачни, както и много късо подстриганата коса. Той я проследи с поглед, докато след минута тя се изгуби между вагоните малко по-надолу по перона. Чу се изсвирване. Докато се качваше на влака и стюардът затваряше вратата зад него, Корсо ясно си спомни сцената: момичето седеше в единия край на масата в кафенето, където се бяха събрали Борис Балкан и приятелите му.
Той тръгна по коридора към купето си. Гаровите светлини прелитаха все по-бързо покрай прозорците. Влакът потракваше ритмично. Движейки се с мъка из тясното помещение, той закачи сакото и палтото си, преди да седне на леглото с платнената торба до себе си. В нея освен „Деветте порти“ и папката с ръкописа на Дюма имаше и една книга на Льо Ка — „Спомени от Света Елена“.
„Петък, 14 юли 1816 година. Императорът се чувстваше зле през цялата нощ...“
Корсо запали цигара. От време на време, когато просветнала край прозореца светлина озареше лицето му, той повдигаше за миг очи, после пак се връщаше към разказа за бавната агония на Наполеон, за коварството на английския му тъмничар, сър Хъдсън Лоу. Корсо се мръщеше, докато четеше, и нагласяше изкривените си очила. Понякога спираше и се взираше в собственото си отражение в стъклото на прозореца, после правеше гримаса и продължаваше. Възмущаваше се дори сега от жалкия край, на който победителите бяха обрекли падналия титан, захвърлен на една скала някъде сред Атлантика. Струваше му се странно да обмисля историческите събития и собствените си някогашни чувства по отношение на тях от сегашната си спокойна, безпристрастна гледна точка. Колко далечен му се струваше сега онзи Лукас Корсо, който разглеждаше с възторг и страхопочитание сабята на ветерана от Ватерло; момчето, попиващо семейната митология с войнствен ентусиазъм; недораслия бонапартист, страстен читател на книги, пълни с гравюри, изображения на битки от славни походи, с имена, които отекваха в ушите му като барабанен грохот преди атака: Ваграм, Йена, Смоленск, Маренго (Об. бел. - 43)... Момчето с широко отворените от възторг очи отдавна бе престанало да съществува; само понякога в паметта на Корсо се явяваше неговият неясен призрак, събуден от страниците на някоя книга, от някой звук или мирис, или пък надничаше през тъмния прозорец през чуждия дъжд в чужда страна, който потропваше по стъклата, застанал отвън в нощта.