Кондукторът премина по коридора, размахвайки звънеца си. Оставаше половин час до затварянето на вагон-ресторанта. Корсо затвори книгата. Сложи си сакото, преметна торбата през рамо и излезе от купето. От вратата в края на коридора, която водеше към съседния вагон, нахлуваше студен въздух. Той почувства с краката си грохота на колелата, докато преминаваше към първокласните вагони. Пусна няколко пътници да минат покрай него и погледна в купето, до което беше застанал. То беше полупразно. Момичето беше там, по джинси и пуловер. Беше вдигнала босите си крака на отсрещната седалка. Докато Корсо минаваше покрай нея, тя вдигна глава и очите им се срещнаха. Той понечи да кимне, но се отказа, защото тя не показа с нищо, че го познава. Все пак може би долови нещо, защото го изгледа любопитно. Но той вече вървеше надолу по коридора.
Изяде вечерята си, полюляван от влака, и дори му остана време за едно кафе и един джин, преди да затворят. Изгряваше луната с цвят на сурова коприна. Покрай него профучаваха телеграфни стълбове, стърчащи из потъналата в мрак равнина —като рамките на поредица кадри от зле настроен прожекционен апарат.
Връщаше се обратно към купето си, когато видя момичето, застанало в коридора на първокласния вагон. Беше отворила прозореца и студеният нощен вятър брулеше лицето ѝ. Когато наближи, той се извърна встрани, за да може да мине покрай нея. Тя се обърна с лице към него и каза:
— Аз ви познавам.
Отблизо зелените ѝ очи изглеждаха още по-светли, като течен кристал, и направо грееха на фона на загорялото лице. Беше едва март, и този загар, заедно с късата, разделена на път по момчешки коса и придаваха необичаен, спортен, приятно двусмислен вид. Беше висока, стройна и гъвкава. И много млада.
— Да — кимна Корсо и спря за момент. — Видяхме се преди няколко дни в онова кафене.
Тя се усмихна. Отново контраст — този път бели зъби и мургава кожа. Устата ѝ беше голяма и добре очертана. Хубаво момиче, би казал Флавио Ла Понте и би погладил къдравата си брада.
— Вие разпитвахте за д’Артанян.
Студеният вятър, който нахлуваше през прозореца, рошеше косата ѝ. Тя все още беше боса. Белите ѝ маратонки се търкаляха на пода на купето пред мястото, на което седеше. Той инстинктивно прочете заглавието на книгата, която се търкаляше на седалката: „Приключенията на Шерлок Холмс“. Отбеляза, че книгата е евтина, с меки корици, издадена в Мексико от „Поруа“.
— Ще настинете.
Все така усмихнато, момичето завъртя отрицателно плава, но хвана дръжката и затвори прозореца. Корсо, който тъкмо се канеше да продължи, спря и порови в джобовете си за цигара. Както обикновено, извади една направо от джоба си и я поднесе към устните си, но видя, че тя го наблюдава.
— Пушите ли? — попита той колебливо с ръка, увиснала във въздуха.
— Понякога.
Той отново захапа цигарата и извади от джоба си още една. Беше черен тютюн, без филтър, и смачкана като всички цигари, които носеше по джобовете си. Момичето я взе, повъртя я, за да види марката, после се наведе към Корсо, за да я запали. Той драсна последната клечка кибрит от кутията си.
— Силна е — каза тя след първото дръпване, но не започна да се превзема, както можеше да се очаква. Държеше цигарата по необичаен начин — между палеца и показалеца, с горящия край навън.
— В този вагон ли сте?
— Не, в съседния.
— Късметлия сте, щом имате билет за спален вагон. — Тя потупа джоба на джинсите си, сочейки несъществуващ портфейл. — Ще ми се да можех и аз да си го позволя. За щастие купето е полупразно.
— Студентка ли сте?
— Нещо подобно.
Влакът навлезе с грохот в тунел. Момичето се обърна към прозореца, сякаш нещо в мрака навън привлече вниманието ѝ. Видимо напрегната, тя облегна глава на собственото си отражение в стъклото. Като че ли очакваше нещо да се появи сред шумния въздушен поток. После, когато влакът излезе на открито и малките светлинки отново се заредиха в мрака като нанесени с леки удари на четката, тя се усмихна замислено и каза:
— Обичам влакове.
— И аз.
Момичето стоеше все така с лице към прозореца и докосваше стъклото с пръстите на едната си ръка.
— Представете си... — усмивката ѝ беше пълна с носталгия, сякаш си спомняше нещо далечно. — Напускаш Париж вечерта, за да се събудиш сутринта в лагуната на Венеция, на път за Истанбул...