Корсо направи гримаса. На колко години можеше да бъде момичето? Осемнайсет, двайсет най-много.
— Изиграваш една игра на покер — включи се той във фантазията ѝ, — между Кале и Бриндизи.
Тя го загледа с по-голямо внимание.
— Не е зле. — Помисли за миг и продължи: — Какво ще кажете за закуска с шампанско между Виена и Ница?
— Интересно. Също както да шпионираш Базил Закароф.
— Да се напиваш с Нижински.
— Да откраднеш перлите на Коко Шанел.
— Да флиртуваш с Пол Моран... или с господин Барнабуут (Об. бел. - 44).
Двамата се разсмяха. Корсо малко по-въздържано, тя с пълен глас, облягайки глава на студеното стъкло. Смееше се високо, открито, по момчешки — смехът ѝ подхождаше на късата коса и сияещите зелени очи.
— Влаковете вече не са такива — каза той.
— Знам.
Покрай тях прелетяха като светкавица светлините на семафор. После зле осветен, празен перон. Поради бързината не можаха да прочетат надписа на табелата. Луната се издигаше все по-високо и осветяваше ясно очертанията на дървета и покриви. Сребристият диск като че ли летеше успоредно с влака в луда, безсмислена надпревара.
— Как се казвате?
— Корсо. А вие?
— Айрин Адлър (Об. бел. - 45).
Той я загледа внимателно, но тя отвърна спокойно на погледа му и не отклони очи.
— Това не е истинско име.
— Грешите. Аз наистина съм Корсо[19]. Човекът, който бяга.
— Нямате вид на много забързан. Изглеждате ми по-скоро спокоен човек.
Той приведе леко глава и се загледа в босите ѝ крака, стъпили на пода на коридора. Чувстваше, че тя го оглежда внимателно, изучаващо. Това го караше да се чувства неудобно. Това беше нещо необичайно. Каза си, че тя е прекалено млада. И прекалено привлекателна. Посегна автоматично към изкривилите се на носа му очила, за да ги намести, и тръгна да се прибира.
— Приятен път.
Той направи няколко крачки, съзнавайки, че тя продължава да го наблюдава.
— Може да се срещнем пак — каза момичето зад гърба му. — Възможно е.
Невъзможно. Ето ти някакъв непознат Корсо, който вървеше объркан по обратния път към дома. Великата армия сякаш се стапяше в снега. Зад гърба му пламтеше горящата Москва. Не можеше да остави нещата така. Спря, обърна се и се усмихна като гладен вълк.
— Айрин Адлър — повтори той, — опитвайки се да си припомни нещо. — „Етюд в червено“?
— Не — отвърна тя. — „Скандал в Бохемия“. — Сега и тя се усмихваше. Очите ѝ грееха с изумруденозелено сияние в мрака на коридора. — Жената с главно „Ж“, драги ми Уотсън.
Корсо се плесна по челото, като че ли току-що се беше досетил.
— Елементарно — заяви той. Сега вече беше сигурен, че ще се срещнат отново.
* * *
Корсо остана в Лисабон за по-малко от час. Точно толкова му трябваше да се прехвърли от гара „Санта Аполония“ на гара „Росио“. Час и половина по-късно стъпи на перона в Синтра. По небето се носеха ниски облаци и закриваха горната част на сивите, излъчващи меланхолия кули на замъка Да Пена, който се издигаше горе на хълма. Нямаше помен от такси, затова Корсо стигна пеш до малкия хотел срещу Двореца на нацията. Беше сряда, десет часа сутринта, и по площада пред двореца нямаше нито туристи, нито файтони. Корсо успя да си наеме стая без проблеми. Прозорецът ѝ гледаше към хълмистия пейзаж, към покривите и куличките на старите къщи, които надничаха сред сочната, гъста зеленина, към занемарените градини, задушени от бръшлян.
След като взе душ и пи кафе, той попита как да стигне до „Кинта да Соледаде“ и момичето на рецепцията му показа пътя, който водеше нагоре по хълма. Таксита нямаше и на площада, бяха се появили само два стари файтона. Корсо се споразумя за цената с единия файтонджия и след минута вече минаваше под бароковите каменни дантели на кулата Регалейра. Тропотът на конските копита отекваше в мрачните стени, смесваше се с постоянния шум на фонтаните и водата в канавките, потъваше в покритите с бръшлян каменни зидове, стълби и дървесни стволове, в покритите с мъх стъпала, отскачаше от старинните фаянсови плочки, с които бяха облицовани запустелите господарски домове.
„Кинта да Соледаде“ беше правоъгълна постройка от осемнайсети век с четири комина и боядисана в охра фасада с гипсови орнаменти, разядена от петна и набраздена от лъкатушещите следи на водата, която се измъкваше от разбитите улуци и се стичаше свободно надолу. Корсо слезе от файтона и поспря за миг, преди да отвори желязната порта. Две покрити с мъх сивозеленикави статуи върху гранитни колони стояха на двата края на каменната ограда. Едната представляваше бюст на жена. Втората сигурно беше идентична, но чертите не можеха да се разпознаят, скрити от вездесъщия бръшлян, обвил издяланото от камък лице.