Докато вървеше към къщата, под стъпките му шумоляха сухи листа. От двете страни на алеята някога са се издигали мраморни статуи — сега почти всички се търкаляха изпочупени до празните си пиедестали. Растителността в парка бе напълно подивяла. Неподкастрени клони се виеха около нишите и пейките. Орнаментите от ковано желязо бяха оставили ръждиви следи по покритите с мъх плочи. Отляво, сред декоративно езерце, пълно с водна растителност, имаше фонтан, украсен с напукани фаянсови плочи и едно пухкаво ангелче с празни очи и осакатени ръце. Ангелчето си почиваше, поставило глава върху една разтворена книга, а от устата му изтичаше тънка струйка вода. Всичко беше пропито от такава безкрайна тъга, че Корсо също почувства как го обзема мрачно настроение. „Кинта да Соледаде“, каза си той. Домът на самотата. Подходящо име.
Изкачи каменните стъпала към входа на къщата и погледна нагоре. На стената имаше старинен слънчев часовник. Часовете бяха обозначени с римски цифри, но под сивото облачно небе часовникът не показваше нищо. Под него беше изписана латинска сентенция: OMNES VULNERANT, POSTUMA NECAT.
Корсо я прочете: „Всички раняват, последният убива“.
* * *
— Пристигнахте тъкмо навреме за церемонията — заяви Фаргаш.
Леко озадачен, Корсо му подаде ръка. Виктор Фаргаш беше висок, слаб и приличаше на образ от картините на Ел Греко. Движеше се в големия си вълнен пуловер и широките, торбести панталони като костенурка в черупката си. Мустаците му бяха подрязани с геометрична точност, изтритите, старомодни обувки бяха лъснати до блясък. Това беше първото, което забеляза Корсо, преди да насочи вниманието си към огромната, празна къща с голи стени. Фреските по таваните се разпадаха, поглъщани от плесен.
Фаргаш разучаваше внимателно посетителя.
— Надявам се, ще пиете един коняк — каза той най-сетне и поведе Корсо по коридора, накуцвайки леко, без да се обръща, за да провери дали гостът го следва. Минаха през много стаи — или празни, или с остатъци от изпочупени мебели по ъглите. От таваните висяха голи крушки, потънали в прах.
Единствените помещения, който имаха вид на обитаеми, бяха двете свързани приемни. Те бяха разделени със стъклена плъзгаща се врата. Върху матовото стъкло имаше гравиран герб. Сега вратата беше отворена и от другата ѝ страна се разкриваха все същите голи стени. По старите тапети имаше петна от липсващи картини и мебели, стърчаха ръждясали пирони и конзоли на несъществуващи лампи. Над цялата мрачна картина се издигаше купол, изрисуван като облачно небе, а на напуканата от времето фреска в центъра се виждаше Авраам, който се кани да принесе в жертва сина си Исак. Библейският патриарх държеше кама, с която се канеше да прониже едно младо русо момче. Ангел с огромни криле задържаше ръката му. Под гипсовото небе прашни френски прозорци водеха към терасата и оттам към градината. Някои от стъклата бяха счупени и заменени с картон.
— Дом, мил дом — отбеляза Фаргаш.
Ироничните му думи прозвучаха неубедително. Сякаш беше правил тази забележка прекалено често и вече не беше убеден във въздействието ѝ. Говореше испански със силен, подчертан португалски акцент. Движеше се много бавно, може би заради сакатия си крак — като че ли разполагаше с цялото време на този свят.
— Коняк — повтори той, като че ли си припомняше защо всъщност бяха дошли тук.
Корсо кимна леко, но Фаргаш така и не го забеляза. В единия край на просторното помещение зееше огромна камина с натрупани в нея дърва за горене. Имаше и две различни кресла, маса, нисък шкаф, газена лампа, два големи свещника, цигулка в калъф и почти нищо повече. Затова пък на пода, методично подредени върху стари, изтъркани килими, колкото е възможно по-далеч от прозорците и струящата през тях оловносива светлина, имаше много книги — на пръв поглед Корсо реши, че бяха повече от петстотин, може би към хиляда. Сред тях имаше много кодекси[20] и инкунабули. Прекрасни стари книги, подвързани с кожа или пергамент. Старинни томове с обкови на кориците, фолианти, „Елзевири“, гофрирани подвързии, подвързии с кована украса, с розетки и ключалки, с позлата по гърбовете и по ръбовете на страниците, изписани калиграфски от монаси в скрипториумите на средновековни манастири. Корсо забеляза и поне дузина капани за мишки, поставени по всички ъгли.
Фаргаш ровеше из ниския шкаф. Най-сетне се изправи. Държеше чаша и шише „Реми Мартен“. Вдигна шишето към светлината, за да огледа съдържанието.