— Нектарът на боговете — обяви той тържествено. — Или може би на дявола. — Усмихна се само с устни, засуквайки мустаците си като някогашните филмови звезди. Очите му не трепваха, напълно безизразни, с торбички под тях, които говореха за хронично безсъние.
Поемайки чашата с коняк, Корсо забеляза колко деликатни и добре оформени бяха ръцете му — признак на аристократичен произход. Докато я издигаше към устните си, кристалната чаша леко потреперваше.
— Хубава чаша — отбеляза Корсо, колкото да каже нещо.
Фаргаш кимна и направи жест, изпълнен с примирение и самоирония, който представяше в различна светлина всичко тук: чашата, малкото коняк на дъното на бутилката, оголената къща, дори собственото му присъствие — елегантен, блед, уморен призрак.
— Останали са ми само две — сподели той със спокойно безразличие. — Затова много ги пазя.
Корсо кимна и хвърли поглед първо към голите стени, после към книгите по пода.
— Къщата трябва да е била много красива — каза той.
Фаргаш сви рамене.
— Да, беше. Но съдбата на старите родове е същата като съдбата на цивилизациите. Остаряват и загиват. — Той се огледа с невиждащ поглед. Като че ли отдавна изчезналите предмети се отразяваха в очите му. — Римляните прибягват първо към услугите на варварите, възлагайки им да пазят техния limes[21] по Дунава, но от това варварите забогатяват и накрая се превръщат в кредитори... И един ден се вдигат на бунт, нахлуват и оплячкосват всичко — той внезапно се взря подозрително в събеседника си. — Разбирате какво искам да кажа, нали?
Корсо кимна и извади най-добрата си съучастническа усмивка.
— Разбирам ви отлично — отвърна той. — Подковани ботуши трошат финия саксонски порцелан. Това е, нали? Слугини във вечерни тоалети. Парвенюта от простолюдието си бършат задниците със средновековни ръкописи.
Фаргаш също кимна одобрително. На лицето му се изписа усмивка. Закуца към ниския шкаф и започна да търси втората кристална чаша.
— Мисля и аз да пийна един коняк.
Вдигнаха чаши в мълчалив тост. Гледаха се един друг като членове на тайно братство, които току-що са си разменили паролата. После Фаргаш пристъпи към книгите с чаша в ръка — сякаш Корсо бе преминал изпитанията по посвещаването и той го канеше да премине някаква невидима бариера.
— Ето ги. Осемстотин тридесет и четири тома. Но истинска стойност имат по-малко от половината. — Той отпи малко от чашата и прокара пръст по влажните си мустаци, оглеждайки се около себе си. — Жалко, че не сте ги виждал в по-добри дни, подредени на кедровите рафтове... От продажбата успях да взема пет хиляди. А пред вас са оцелелите от крушението.
Корсо остави платнената торба на пода и пристъпи към книгите. Пръстите го сърбяха да ги докосне. Беше великолепна гледка. Той нагласи очилата си и незабавно видя едно първо издание на Вазари от 1588 година, in quarto[22], трактат на Беренгарио де Карпи от шестнайсети век, с пергаментова подвързия.
— Никога не съм си представял, че колекцията „Фаргаш“, която е отбелязана във всички каталози, се съхранява по този начин. Натрупана на пода в една празна къща....
— Такъв е животът, приятелю. Но трябва да кажа в своя защита, че книгите са в отлично състояние. Редовно ги чистя и проветрявам. Внимавам да са извън обсега на насекоми и гризачи, да са защитени от светлина, високи температури и влага. Всъщност по цял ден само с това се занимавам.
— А какво стана с останалите книги?
Фаргаш погледна към прозореца, сякаш си задаваше същия въпрос.
— Можете да предположите — отвърна той, обръщайки се към Корсо с дълбоко нещастен израз на лицето. — Като изключим тази къща, малко мебелировка и библиотеката на баща си, не наследих нищо друго освен дългове. Винаги, когато намерех някакви пари, ги влагах в книги. Когато спестяванията ми започнаха да се топят, започнах да продавам всичко останало — картини, мебели, порцелан. Мисля, че знаете какво е да си страстен колекционер на книги. Но при мен става дума за болезнено пристрастяване. Страдах жестоко само при мисълта, че мога да наруша колекцията.
— Познавам такива хора.
— Наистина ли? — Фаргаш го загледа заинтригувано. — Все пак се съмнявам, че можете да си представите докрай състоянието ми. Ставах нощем от леглото и блуждаех като изгубена душа, оглеждайки книгите си. Говорех им, галех гърбовете им, кълнях им се, че винаги ще се грижа за тях... Но всичко беше напразно. Един ден взех решение: да пожертвам по-голямата част от колекцията, за да спася най-ценните, най-любимите екземпляри. Нито вие, нито някой друг би разбрал някога как съм се чувствал, когато допуснах лешоядите да пируват с колекцията ми.