— Ръцете ми треперят?! Кажете по-добре, че душата ми изгаря в адски мъки! Мислех, че съм бил достатъчно ясен. Книгата, която трябва да бъде пожертвана, не бива да бъде някоя, към която съм безразличен. Какъв смисъл би имало тогава страданието ми? Унизителна трансакция, налагана от законите на пазара — няколко по-евтини книги вместо една скъпа... — Фаргаш поклати решително глава, изпълнен с презрение. Огледа се мрачно, сякаш търсеше някого, върху когото да излее гнева си. — Тези книги обичам най-много. Те се открояват сред останалите с рядката си красота, с любовта, която са в състояние да предизвикат. С тях ще вървя до ръба на бездната... Животът може да ме лиши от всички земни притежания... Но няма да успее да ме превърне в жалък мизерник.
Той закрачи безцелно из стаята. Тъжната сцена, накуцването, протритите дрехи допълваха впечатлението, което правеше уморената му, изпита фигура.
— Затова не напускам тази къща — продължи той. — Духовете на моите загубени книги блуждаят сред тези стени. — Спря пред камината и се вгледа в купчината дърва за горене, натрупани в нея. — Понякога ми се струва, че те се връщат и искат възмездие. Затова, за да ги успокоя, вземам цигулката и свиря с часове, обикаляйки потъналата в мрак къща като осъдена душа... — той се обърна и погледна към Корсо, чийто силует се очертаваше на фона на мръсния прозорец. — Скитникът-колекционер... — продължи бавно към масата и постави ръце върху двете книги, като че ли тъкмо в този момент вземаше дълго отлаганото решение. Усмихна се питащо: — Коя бихте избрал вие на мое място?
Корсо започна да нервничи. Чувстваше се неловко.
— Моля ви, не ме намесвайте в тази работа. За щастие не съм на ваше място.
— Правилно. Голямо щастие имате наистина. Умен човек сте, щом го съзнавате. Някой глупак сигурно би ми завидял — щом имам такова съкровище в къщата си... но вие не ми казахте коя да продам. Кое от децата си да пожертвам. — Изведнъж лицето му се разкриви от страдание, като че ли изпитваше физическа болка. — „И нека неговата кръв падне върху мен и всичко мое — допълни той, с много тих, развълнуван глас — до седмо коляно.“
Той върна Агрикола на килима и продължи да гали пергаментовата подвързия на Виргилий, мънкайки: — Неговата кръв... — Очите му бяха овлажнели, той не можеше да овладее треперещите си ръце. — Мисля да продам тази — каза той накрая.
Може би Фаргаш все още не беше напълно луд, но много скоро щеше да стигне и дотам. Корсо огледа голите стени, празните места по мръсните тапети, където преди бе имало картини. Седмото коляно, до каквото най-вероятно нямаше и да се стигне, нямаше и пет пари да даде за всичко това. Също като родът на самия Корсо, и родът на Фаргаш щеше да загине с него. И да намери най-сетне покой. Димът от цигарата на Корсо се виеше нагоре, към напуканата фреска на тавана, все нагоре — като дим от жертвеник в тихите часове на зазоряването. Корсо погледна през прозореца, към задушената от бурени градина. Търсеше някакъв изход, също като заплетената в храстите овца. Наоколо нямаше нищо — освен книги. Ангелът пусна ръката, стиснала жертвения нож, обърна се и си тръгна разплакан. Изостави горкия глупак Авраам.
Корсо си дръпна за последен път от цигарата и я хвърли в камината. Беше уморен и мръзнеше. Прекалено много думи беше чул между тези голи стени. Добре, че тук нямаше огледала. Не му се искаше да види израза на лицето си. Погледна часовника си, но не видя колко е часа. Със страданието си Виктор Фаргаш отдавна бе заплатил повече от равностойността на цялото това съкровище, натрупано по изтърканите килими на пода. Беше време да се залавят за работа.
— А „Деветте порти“?
— Какво за нея?
— Нали заради нея дойдох? Надявам се, че сте получил писмото ми.
— Писмото? А, да, разбира се. Сега си спомням. Просто с всичко това... Извинете. „Деветте порти“. Да, разбира се.
Той се огледа замаяно, като сомнамбул, който внезапно се е събудил. Внезапно доби крайно изтощен вид след преживяното изпитание. Повдигна пръст, умолявайки Корсо да почака за миг, после закуца към единия ъгъл на стаята. Там, върху изтрит френски гоблен, бяха подредени петдесетина книги. Корсо успя да забележи, че на гоблена беше изобразена победата на Александър Велики над цар Дарий.
— Чувал ли сте — Фаргаш посочи сцената на гоблена, — че Александър използвал ковчежето за скъпоценности на своя победен противник, за да носи в него книгите на Омир? — той кимна доволно, загледан в протрития профил на македонския цар. — И той е бил колекционер на книги. Свестен човек.
На Корсо въобще не му пукаше за литературните вкусове на Александър Велики. Той коленичи и се зае да чете заглавията на книгите по гърбовете и кориците. Всички книги от този ъгъл бяха много стари трактати по алхимия, магия и демонология. „Le trois livres de l’Art“, „Destructor omnium rerum“, „Disertazioni sopra le aparizioni de’ spiriti e diavoli“, „De origine, moribus et rebus gestis Satanae“...[30]