— Какво ще кажете? — попита Фаргаш.
— Не е зле.
Колекционерът се засмя уморено. Седна на гоблена до Корсо и започна да преравя механично книгите — проверяваше да не би някоя да е мръднала нанякъде с милиметър в сравнение с последния път, когато ги беше подреждал.
— Никак даже. Прав сте. Поне десет от тях са извънредно редки. Тази част от колекцията наследих от дядо си. Беше пристрастен към ученията на херметиците и астрологията, освен това беше и масон. Вижте — това е класическо произведение. „Речник на Ада“ от Колен дьо Планси, първо издание от 1842 година. Това е издание на „Compendi dei secreti“[31] от 1571 година, работа на Леонардо Фиораванти... Това странно duodecimo[32] тук е второто издание на „Книга на чудесата“. — Той отвори книгата и показа на Корсо някаква гравюра. — Вижте Изида... А можете ли да познаете коя е тази книга?
— Разбира се. „Oedipus Aegiptiacus“[33] от Атанасиус Кирхер.
— Точно така. Римското издание от 1652. — Фаргаш постави книгата обратно на мястото ѝ и взе друга. Корсо веднага разпозна венецианската подвързия от черна кожа с пет релефни ленти на гърба и пентаграма без никакъв надпис на корицата. — Ето и тази, която търсите. De Umbrarum Regni Novem Portis. „Деветте порти от царството на сенките“.
Корсо потръпна против волята си. Външно поне книгата приличаше досущ на другата, която той носеше в платнената си торба. Фаргаш му я подаде, Корсо се изправи и започна да я прелиства. Книгите изглеждаха идентични — или почти идентични. Кожата, с която бе подвързан екземплярът на Фаргаш, бе малко по-изтрита, на корицата имаше и следа от премахнат етикет. Всичко останало беше в същото безукорно състояние като екземплярът на Варо Борха, включително непокътнатата гравюра номер осем.
— Копието е пълно и в добро състояние — отбеляза Фаргаш, схванал правилно изражението на Корсо. — Обикаляло е света в продължение на три века и половина, но като го отворите, изглежда така, сякаш вчера е било свалено от пресата. Като че ли печатарят е сключил договор с дявола.
— Може и така да е — каза Корсо.
— Не бих имал нищо против да науча магическата формула. Тогава бих предложил душата си в замяна на правото да запазя всичко това — колекционерът обхвана с един жест навяващата отчаяние стая и редиците от книги по пода.
— Можете да опитате — Корсо посочи „Деветте порти“. — Казват, че формулата е скрита тук.
— Никога не съм вярвал на тези глупости. Въпреки че може би сега вече е време да повярвам. Не сте ли на същото мнение? У вас, в Испания, казвате: „След като всичко е изгубено, можем да скочим в реката“.
— Всичко наред ли е с книгата? Да сте забелязвали нещо особено?
— Абсолютно нищо. Няма липсващи страници. Налице са и деветте гравюри — осемте илюстрации плюс титула. Книгата е точно такава, каквато е била в началото на века, когато я купил дядо ми. Отговаря на описанията в каталозите и е идентична с двете други съществуващи копия — от библиотеката „Терал-Кой“ и парижката фондация „Унгерн“.
— Първото вече не е в „Терал-Кой“. Намира се в Толедо, в колекцията на Варо Борха.
Корсо забеляза, че изражението на Фаргаш стана подозрително. Човекът застана нащрек.
— Варо Борха, казвате? — той понечи да добави нещо, но се отказа. — Неговата колекция е забележителна. И много известна. — Фаргаш отново закрачи безцелно и започна да оглежда редиците от книги по пода. — Варо Борха... — повтори той замислено. — Той е специалист по демонология, нали? Извънредно богат колекционер. От години се опитва да се добере до моето копие на „Деветте порти“. Открай време е готов да плати всякаква цена... Не знаех, че е успял най-сетне да си намери екземпляр. Значи, вие работите за него.
— Понякога — призна Корсо.
Фаргаш кимна няколко пъти последователно. Изглеждаше озадачен.
— Странно, че ви е изпратил. Нали в края на краищата...
Той замълча и не довърши изречението. Беше се загледал в Торбата на Корсо.
— У вас ли е книгата? Мога ли да я видя?
Отидоха заедно до масата, Корсо извади книгата от торбата и я постави до копието на Фаргаш. Чу до себе си възбуденото дишане на стария човек. Отново беше изпаднал в екстаз.
— Погледнете ги внимателно — зашепна Фаргаш, като че ли се боеше от нещо, което дремеше между страниците им. — Те са съвършени, прекрасни. И напълно еднакви. Две от трите копия, спасени от кладата, събрани заедно за първи път, откак са били разделени преди сто и петдесет години... — ръцете му отново бяха почнали да треперят. Той потри китките си, сякаш да успокои потока на кръвта през тях. — Вижте печатната грешка на страница 72, разкъсаното е тук, на четвъртия ред на страница 87... Еднаква хартия, еднакъв печат. Не е ли същинско чудо?