I. между страници 16 и 17
II. 32 — 33
III. 48 — 49
IIII. 64 — 65
V. 80 — 81
VI. 96 — 97
VII. 112 — 113
VIII. 128 — 129
VIIII. 144 — 145
Възможностите бяха две — или Варо Борха се беше побъркал, или задачата на Корсо този път беше много необичайна. Нямаше начин едно от двете копия да е фалшификат. Най-много и двете да бяха екземпляри от друго, апокрифно издание, което обаче със сигурност също датираше от седемнадесети век. Номер едно и номер две бяха въплъщение на почтеността, отпечатано върху хартия.
Той допи остатъка от коняка, разглеждайки с лупата илюстрация номер II, CLAUS. РАТ.Т., брадатият отшелник с два ключа в ръка, затворената врата, фенерът на земята до него. Беше поставил двете илюстрации една до друга. Изведнъж се почувства много глупаво. Цялата работа приличаше на играта „Открий разликите“. Корсо направи гримаса. Животът като игра. Книгите като отражение на живота.
И тогава разбра. Прозрението му дойде внезапно — както когато нещо, на пръв поглед напълно безсмислено, добива смисъл и порядък, погледнато от подходящия ъгъл. Корсо удивено издиша през зъби, като че ли щеше да се разсмее. Излезе някакъв сух звук, подобен на недоверчив смях, но в него нямаше нищо весело. Не беше възможно. Човек не се шегуваше с такива неща. Той поклати объркано тава. Това не беше евтина книга с ребуси, каквато можеше да се купи от някоя будка на гарата. Тези книги бяха на три века и половина. Печатарят, който ги бе издал, бе заплатил за това с живота си. Бяха включени в списъка на забранените от Инквизицията книги. Бяха описани във всички сериозни библиографии. „Илюстрация II. Надпис на латински. Старец с два ключа в ръце и фенер стои пред затворена врата...“ Но никой не бе сравнявал трите познати копия, никой преди него. Не беше лесно трите да бъдат събрани на едно място. Нито пък изглеждаше необходимо. Старец с два ключа. Това сякаш бе напълно достатъчно.
Корсо стана и отиде при прозореца. Постоя, загледан през стъклата, замъглени от собствения му дъх. Значи Варо Борха в крайна сметка се оказа прав. Аристиде Торча трябва да се е подсмивал под мустак на кладата на Кампо деи Фиори — преди огънят да му е отнел окончателно всякакво чувство за хумор. Като посмъртна шега постижението му беше ненадминато.
Postuma necat[34]
„— Има ли някой там?
— Не.
— Лошо. Трябва да е мъртъв“.
Морис Льоблан, „Арсен Люпен“
Лукас Корсо знаеше отлично, че библиографиите обикновено се съставят от учени, които никога не са виждали цитираните книги, което водеше и до основния проблем в професията му. Учените обикновено разчитаха на сведения от втора ръка и данни, регистрирани от други хора. Една грешка или непълно описание можеха да се повтарят в текстовете поколения наред, преди да бъдат забелязани. Обикновено ги откриваха случайно. Такъв беше и случаят с „Деветте порти“. Като изключим задължителното му споменаване в утвърдените библиографии, и най-точните справки съдържаха само общи описания на деветте гравюри, без никакви подробности. Всички източници описваха втората илюстрация в книгата така — стар човек с вид на мъдрец или отшелник, стои пред затворена врата и държи два ключа. Но никой никога не бе се постарал да уточни в коя ръка старецът държи ключовете. Сега Корсо имаше отговора — на гравюрата в книга номер едно старият човек държеше ключовете в лявата си ръка, а в книга номер две — в дясната.
Предстоеше да установи как изглежда гравюрата в книга номер три. Но това все още не беше възможно. Корсо остана в „Кинта да Соледаде“ до тъмно. Работеше съсредоточено на светлината на свещника. Вземаше си подробни бележки, проверяваше двете книги отново и отново. Огледа подробно всяка гравюра и огледът потвърди теорията му. Появяваха се нови и нови доказателства. Накрая той огледа крайния резултат, който се изразяваше в куп бележки, таблици и диаграми със странни връзки между тях. Пет от гравюрите в двете книги не бяха идентични. Освен това, че на илюстрация номер II старецът не държеше ключовете в една и съща ръка, лабиринтът от илюстрация IIII имаше изход в едната книга, а в другата нямаше. На илюстрация V в първата книга Смъртта държеше пясъчен часовник, в който пясъкът се беше стекъл в долната част. На същата илюстрация в книга номер две пясъкът беше в горната част на часовника. В екземпляра на Варо Борха всички полета на шахматната дъска в илюстрация номер VII бяха бели, а в книгата на Фаргаш — черни. А на илюстрация VIII палачът, вдигнал меч, за да обезглави младата жена в едната книга, се превръщаше в ангел-отмъстител във втората, защото там над главата му имаше ореол.