Имаше още разлики. Внимателното изследване през лупа даде неочаквани резултати. Друг внимателно прикрит ключ в гравюрите бяха инициалите на художника и изпълнителя. А.Т., Аристиде Торча, фигурираше като изпълнител в гравюрата със стареца, но като художник — само в надписа под същата гравюра в книга втора; докато, както бяха забелязали братя Сениса, инициалите на художника под същата гравюра в книга първа бяха Л.Ф. Същата разлика Корсо откри в още четири илюстрации. Това би трябвало да означава, че всички гравюри върху дърво са били изпълнени от самия печатар, но четири от оригиналните рисунки за гравюрите са дело на някой друг. Следователно тук не ставаше дума за фалшификат от същото време, от което датираше книгата, нито пък за апокрифно второ издание. Печатарят, самият Аристиде Торча, „с правото и позволението на висшестоящите“, бе изменял собственото си произведение в съгласие с предварително изготвен план. Той бе подписал гравюрите, които бе изменил, за да бъде ясно, че другите са дело на Л.Ф. На палачите си беше казал, че е останал само един екземпляр от книгата. Но фактически беше оставил три екземпляра, които съдържаха един ключ — ключ, който всъщност ги превръщаше в една книга. Останалата част от тайната Торча бе отнесъл със себе си в гроба.
Корсо реши да прибегне до една стара сравнителна система — таблици като използваните от Умберто Еко в неговото изследване на Ханау.
След като подреди илюстрациите, между които беше установил различия, се получи следната таблица:
Що се отнася до подписите под гравюрите, инициалите А.Т. /печатарят Торча/ и Л.Ф. /неизвестен? Луцифер?/ съответстваха на „художник“ и „гравьор“ както следва:
Странен код. Но най-сетне Корсо имаше пред себе си нещо конкретно. Вече беше убеден, че съществува някакъв ключ. Изправи се бавно, като че ли се боеше, че всички открити връзки ще се изпарят пред очите му. Въпреки това беше спокоен, като ловец, убеден, че в края на краищата плячката няма да му се изплъзне, колкото и заплетена да е следата.
Ръка. Изход. Пясък. Дъска. Ореол.
Той погледна през прозореца. На мръсните стъкла се очертаваше силуетът на някакъв клон, осветен от бледа червеникава светлина, която все още се съпротивляваше на нахлуващата нощ.
Книга първа и книга втора. Разлики в илюстрации II, IIII, V, VII, VIII.
Налагаше се да замине за Париж. Там беше книга номер три, там може би щеше да открие и ключа към загадката. Но тъкмо сега имаше нещо по-належащо, с което трябваше да приключи веднага. Варо Борха беше категоричен. Сега, когато Корсо се убеди, че няма да се добере до книгата по някой от общоприетите начини, трябваше да си състави по-нетрадиционен план за действие. С възможно най-малък риск за Фаргаш, и, разбира се, за него самия. Нещо дискретно и елегантно. Той изрови тефтерчето от джоба си и затърси един телефонен номер. Това беше тъкмо работа за Амилкар Пинто.
Една от свещите догоря и угасна. Във въздуха се издигна тънка димна спирала. Отнякъде долитаха звуци на цигулка. Корсо се позасмя сухо. Пламъкът на горящата свещ трепна и по лицето му заиграха сенки. Той се приведе напред, за да си запали цигара. После отново се изправи и се заслуша. Музиката звучеше като ридание, носеше се из тъмните, пусти стаи с разнебитени, унищожени от дървояди мебели, с полуизтритите фрески по таваните, покритите в петна и паяжини стени, а в сенките глъхнеше ехото от гласове и стъпки на хора, отдавна напуснали този свят. Отвън, над разядената от ръжда ограда, бдяха двете статуи — едната се взираше сляпо в мрака, другата бе скрила лице в маска от бръшлян. Времето беше спряло и двете неподвижни фигури слушаха мелодията, която Виктор Фаргаш изтръгваше от цигулката си, за да призове духовете на загубените си книги.
* * *