Корсо се върна в градчето пеша, пъхнал ръце дълбоко в джобовете и вдигнал яката на палтото си. Изминаването на пустия път му отне двадесет минути. Нямаше луна и той вървеше в пълен мрак под надвисналия балдахин на дърветата. Цареше почти абсолютно мълчание, нарушавано само от хрущенето на чакъла под стъпките му и от ромона на водата в канавките, които се виеха надолу по хълма сред бръшлян и диви рози, напълно невидими в нощната тъмнина.
Зад него се разнесе шум на автомобилен двигател. Изникналата кой знае откъде кола го настигна и отмина. В светлината на фаровете Корсо видя собствената си сянка, призрачно уголемена, да се гърчи по стволовете на дърветата, на тъмния фон на гората. Отдъхна си едва когато потъна отново под защитния покров на мрака. Усети как напрегнатите му мускули се отпуснаха. Нямаше обичая да трепери от призраци, нито да очаква нападение иззад всеки ъгъл. По-скоро приемаше събитията, колкото и необичайни да бяха, с южняшкия фатализъм на стар войник, фатализъм, несъмнено наследен от прапрадядо Корсо. Колкото и да пришпорваш коня си в обратната посока, неумолимата съдба те чака търпеливо пред портите на твоя Дамаск (Об. бел. - 49) и си чопли ноктите с венецианска кама или шотландски байонет. Но напук на целия си фатализъм, от инцидента в Толедо насам Корсо изпитваше обяснимо напрежение всеки път, когато чуеше зад гърба си шум от наближаваща кола.
Сигурно това го накара, когато отзад приближиха фаровете на друга кола и тя спря точно до него, да се извърне рязко и да преметне платнената торба на другото си рамо. Напипа в джоба си голямата връзка ключове. Не беше кой знае какво оръжие, но като нищо можеше да извади окото на евентуален нападател. Засега обаче нямаше повод за опасения. Огледа големия черен силует на колата — някаква стара, тежка лимузина. Вътре, на меката светлина от арматурното табло, се очертаваше профилът на някакъв мъж. Когато човекът проговори, гласът му звучеше любезно и изискано.
— Добър вечер... — акцентът му беше трудно определим — нито испански, нито португалски. — Имате ли огънче?
Молбата можеше да бъде искрена, но можеше да е и само повод. Корсо не можеше да бъде сигурен. Все пак, като му искаха огънче, не можеше току-така да размаха връзката ключове. Пусна я в джоба, извади кибрита си, запали клечка и я поднесе на шофьора, като пазеше с длан пламъчето.
— Благодаря.
Разбира се. Веднага забеляза белега. Беше стар, дълъг, разположен вертикално — от слепоочието до средата на лявата буза. Мъжът се наведе напред, за да запали пурата „Монтекристо“, и Корсо можа добре да го огледа. На светлината на догарящата клечка видя гъстите, черни мустаци и тъмните очи, които го наблюдаваха внимателно. Пламъчето изгасна, сякаш черна маска се спусна върху лицето на непознатия. Той отново се превърна в сянка, едва различима на слабата светлина от арматурното табло.
— Кой, по дяволите, сте вие?
Въпросът не беше кой знае колко интелигентен. При това не успя и да го зададе навреме. Гласът му потъна в шума на мотора. След миг двете червени светлинки на стоповете вече се губеха в далечината, оставили мимолетна светла следа по тъмната лента на пътя. Червената светлина светна сякаш по-силно в момента, когато колата зави зад ъгъла, после всичко изчезна.
Ловецът на книги стоеше неподвижно край пътя. Опитваше се да сглоби частите на картината. Мадрид, пред дома на Лиана Тайлефер. Толедо, след посещението му при Варо Борха. И сега, в Синтра, след прекарания при Виктор Фаргаш следобед. На всичкото отгоре и романите на Дюма, издателят, обесен в кабинета си, печатарят, изгорен преди векове на кладата заедно със тайнствения си наръчник... И накрая постоянната сянка на Корсо: Рошфор, дуелист и наемник от седемнайсети век, плод на авторска фантазия, преродил се като униформен шофьор на луксозни лимузини. Рошфор, който се бе опитал умишлено да го прегази, и бе проникнал с взлом в жилището му. Рошфор, който пушеше пури „Монтекристо“. И си беше загубил запалката.
Корсо изруга тихо. Готов беше да пожертва рядка инкунабула в добро състояние за възможността да разбие мутрата на автора на този абсурден сценарий.
* * *
Веднага щом се прибра в хотела, той проведе няколко телефонни разговора. Първо набра един лисабонски номер, който бе открил в тефтерчето си. Имаше късмет. Амилкар Пинто си беше у дома. Толкова можа да разбере от разговора с киселата му съпруга. От черната бакелитова слушалка долитаха шумове на гърмящ телевизор, писъци на деца и гласовете на каращи се възрастни. Най-сетне Пинто се обади. Уговориха се да се срещнат след час и половина — толкова време беше необходимо на португалеца, за да измине петдесетте километра до Синтра. След като уреди този въпрос, Корсо погледна часовника си и набра номера на Варо Борха. Колекционерът не си беше у дома. Корсо остави известие на телефонния секретар и избра номера на Флавио Ла Понте в Мадрид. Но не успя да открие и него. Скри платнената торба отгоре на гардероба и излезе да пийне нещо.