Веднага щом отвори вратата на малкия хотелски бар, видя момичето. Не можеше да има никакво съмнение — тя беше, с късата, подстригана по момчешки коса и този тен, като че ли беше август. Седеше в едно кресло, осветена от светлинния конус на близката лампа, и четеше, вдигнала крака на отсрещното кресло. Беше боса, по джинси, с бяла тениска и наметнат на раменете пуловер. Корсо спря с ръка на дръжката на вратата. Мозъкът му пулсираше от съзнанието за абсурд. Това вече не можеше да бъде съвпадение.
Все още невярващ, той тръгна към момичето. Почти беше стигнал до нея, когато тя вдигна глава от книгата и прикова в него зелените си очи. Колко ясно си спомняше от онази нощ във влака дълбоката им, кристална чистота! Корсо се закова на място. Не знаеше какво да каже. Изпитваше странното усещане, че всеки момент тези зелени дълбини ще го погълнат.
— Не споменахте, че пътувате за Синтра — проговори той най-сетне.
— Нито пък вие.
Тя се усмихваше спокойно. Не беше нито смутена, нито объркана. Изглежда, искрено се радваше, че го вижда.
— Какво правите тук? — попита Корсо.
Тя свали крака от креслото и го покани с жест да седне до нея. Но той остана прав.
— Пътешествам — отвърна момичето и му показа книгата, която четеше. Не беше онази от влака, а „Мелмот пътешественика“ от Шарл Матюрен (Об. бел. - 50). — Чета. И най-неочаквано срещам разни хора.
— Най-неочаквано — повтори Корсо като ехо.
За тази вечер срещите — били те неочаквани или не — му бяха множко. Опита се да намери някаква връзка между нейното присъствие в хотела и появата на Рошфор. Погледнати под правилен ъгъл, тези събития сигурно щяха да имат смислена връзка, но той не можеше да открие въпросния ъгъл. Дори не знаеше откъде да започне.
— Няма ли да седнете? — Корсо се подчини, измъчван от смътно безпокойство. Момичето затвори книгата и го загледа любопитно. — Не ми приличате на турист — заяви тя.
— Не съм турист.
— По работа ли пътувате?
— Да.
— Каквато и да е работата ви, щом ви води в Синтра, би трябвало да е интересна.
„Само това ми липсваше, каза си Корсо и намести очилата си. След всичко, което ми мина през тавата, сега пък ме разпитват. Вярно, че ме разпитва младо и хубаво момиче, но може би там е проблема. Тя е прекалено млада, за да бъде опасна. А може би тъкмо в това се състои опасността?“ Той вдигна книгата на момичето и започна да я прелиства. Беше ново английско издание. Някои пасажи бяха подчертани с молив.
Той се зачете в един от тях:
„Очите му останаха приковани в чезнещата, светлина и нахлуващия мрак. Сякаш мракът, стар като света, казваше на най-светлото и възвишено творение на Бога: Отстъпи ми мястото си. Спри да светиш“.
— Обичате ли готически романи?
— Обичам да чета — тя приведе леко глава и светлината заля голата ѝ шия. — Обичам да държа книги в ръцете си. Винаги нося по няколко в раницата си, когато пътувам.
— Много ли пътувате?
— Много. Открай време.
Корсо направи гримаса.Тя произнесе думите важно и малко намръщена — като дете, което се опитва да говори сериозно.
— Мислех, че сте студентка.
— От време на време.
Корсо постави „Мелмот“ обратно на масата.
— Вие сте една много особена млада дама. На колко години сте всъщност? Осемнадесет? Деветнадесет? Понякога изразът на лицето ви се променя и изглеждате по-възрастна.
— Може и да съм. Изразът на човешкото лице се влияе от това, което си преживял и прочел. Като при вас например.
— Как като при мен?
— Забелязал ли сте някога как се усмихвате? Заприличвате на стар войник.
Той се поразмърда смутено на мястото си.
— Не знам как се усмихват старите войници.
— Затова пък аз знам — момичето помълча и го загледа много внимателно, преди да добави: — Струвате ми се умен човек, господин Корсо.
Тя стана, взе книгата от масата и белите си маратонки от пода. Очите ѝ засияха и отраженията в тях му се сториха смътно познати.
— Може би ще се срещнем пак — каза тя и си тръгна.
Той беше сигурен, че ще стане така. Само дето не можеше да разбере дали тази мисъл му е приятна или не. Тъй или иначе можа да отдели само една минута на тези разсъждения. Докато излизаше, момичето се размина с Амилкар Пинто, който тъкмо влизаше.
Амилкар Пинто беше нисък, мазен човечец. Тъмната му кожа лъщеше като лакирана. Гъстите, твърди мустаци бяха подрязани неравно. Той би бил добър полицай, дори честен полицай, ако не се налагаше да изхранва пет деца, жена и баща-пенсионер, който тайно му крадеше от цигарите. Жена му беше мулатка и преди двадесет години беше изключително красива. Пинто я доведе от Мозамбик, когато държавата обяви независимостта си и Мапуто се наричаше Лоренсу Маркеш. По онова време самият Пинто беше строен, слаб сержант от десантните части, отличен за храброст. Понякога, когато му се налагаше да сключи някоя сделка с Пинто, във входното антре на дома му, вмирисано на мръсни деца и варен зеленчук, Корсо бе зървал мулатката — с дълбоки сенки от умора под очите, с големи, отпуснати гърди, нахлузила някакви стари пантофи и вързала косата си с червен шал.