Полицаят влезе направо в бара, не пропусна да изгледа момичето с крайчеца на окото си, докато се разминаваха, и се отпусна в креслото срещу Корсо. Беше се задъхал, като че ли идваше пеша чак от Лисабон.
— Коя е тя?
— Не е от значение — отвърна Корсо. — Испанка. Туристка.
Пинто кимна и изтри потните си длани в крачолите на панталона. Този жест беше обичаен за него. Потеше се обилно и по яките на ризите му винаги имаше тъмен кръг, там, където опираха кожата на врата.
— Имам малък проблем — каза Корсо.
Пинто се ухили по-широко. Няма нерешими проблеми, говореше изразът на лицето му. Не и докато двамата с теб се разбираме.
— Сигурен съм, че ще се справим по някакъв начин — отвърна той.
Сега беше ред на Корсо да се усмихне. Беше се запознал с Пинто преди четири години. На щандовете на Панаира на книгата в Ладра се бяха появили крадени книги — лоша работа. Корсо пристигна в Лисабон, за да ги идентифицира, Пинто арестува този-онзи, и по обратния път към законния притежател няколко много скъпи издания изчезнаха безследно. За да отпразнуват началото на едно плодотворно приятелство, Корсо и Пинто се запиха в Барио Алто (Об. бел. - 51) — обикаляха кръчмите, където се пееше фадо (Об. бел. - 52). Някогашният сержант от десантните части се отдаде на спомени за времето, прекарано в колониите и разказа подробно на Корсо как в една битка при Горонгоса едва не му откъснали топките. Накрая двамата се озоваха навръх Санта Лусия, пеейки с пълен глас „Грандола Вила Морена“. В краката им лежеше старият мавритански квартал Алфама, облян от лунна светлина, а още по-нататък се виеше като сребърна лента река Тежу (Об. бел. - 53). Тъмните силуети на кораби се плъзгаха бавно към кулата Белем (Об. бел. - 54) и Атлантика. Келнерът донесе на Пинто поръчаното кафе. Корсо го изчака да си тръгне, преди да проговори.
— Става дума за една книга.
Полицаят се понаведе над ниската масичка и си сложи захар в кафето.
— Винаги става дума за книга — каза той сериозно.
— Тази не е каква да е.
— Че коя е?
Корсо се усмихна. Усмивката му беше като разрязана с нож.
— В случая собственикът не иска да продава.
— Лошо — Пинто отпи глътка, наслаждавайки се на вкуса на кафето. — Търговията е хубаво нещо. Стоките са в движение, идват и си отиват. Така се заражда богатството, винаги има пари и за посредниците... — той постави чашката обратно на масата и отново избърса ръце в панталона си. — Стоките трябва да циркулират. Такъв е законът на пазара — и на живота. Отказът да продаваш би трябвало да е подсъден — то си е почти престъпление.
— Съгласен съм — каза Корсо. — Трябва да предприемем нещо.
Пинто се облегна назад и загледа с очакване Корсо, напълно спокоен и уверен в себе си. Веднъж, след като попаднал на засада в мозамбикските дебри, му се наложило да бяга десет километра през джунглата, носейки един умиращ офицер. На зазоряване почувствал, че лейтенантът умира, но не пожелал да го хвърли от гърба си. Продължил с трупа на раменете си, докато стигнал до базата. Лейтенантът бил много млад и Пинто си казал, че майка му сигурно ще иска да го погребе в Португалия. Наградили го с медал за храброст. Сега децата на Пинто си играеха със старите потъмнели медали.
— Може и да познаваш собственика — Виктор Фаргаш.
Полицаят кимна.
— Фаргаш е много стар и достопочтен род — каза той. — На времето са били много влиятелни, но не и сега.
Корсо му подаде запечатан плик.
— Ето цялата информация, която ти е необходима — за книгата, за собственика и за терена.
— Познавам къщата — Пинто облиза горната си устна, мокрейки мустаците си. — Много неблагоразумно от негова страна е да съхранява там такива ценни книги. Всеки достатъчно безскрупулен тип може да проникне вътре. — Той погледна Корсо, видимо натъжен от безотговорността на Виктор Фаргаш. — Дори се сещам за един — дребен крадец от Хиадо, който ми дължи една услуга.