Корсо се зае да отупва невидими прашинки от дрехите си. Това нямаше нищо общо с него. Не и на работния етап във всеки случай.
— Не искам да се намирам наблизо, ако се случи нещо такова.
— Не се безпокой. Ще си получиш книгата с цената на възможно най-малкото безпокойство за господин Фаргаш. Най-много да има някое счупено стъкло. Чиста работа. Що се отнася до парите...
Корсо посочи запечатания плик, който Пинто държеше в ръцете си.
— Това е авансът — една четвърт от цялата сума. Остатъка при получаване на стоката.
— Чудесно. Кога заминаваш?
— Утре рано сутринта. Ще ти се обадя от Париж. — Пинто понечи да стане, но Корсо го задържа. — Има още нещо. Трябва ми идентификация на едно лице. Мъж, почти два метра висок, с мустаци и белег на бузата. Черна коса, тъмни очи. Строен. Не е нито испанец, нито португалец. Навърташе се наоколо тази вечер.
— Опасен ли е?
— Не знам. Следи ме още от Мадрид.
Пинто си вземаше бележки на гърба на плика.
— Това има ли нещо общо с нашата работа?
— Предполагам, че има. Но нямам никаква друга информация.
— Ще направя, каквото мога. Имам приятели в полицейското управление на Синтра. Ще прегледам и досиетата в централното управление в Лисабон.
Той се изправи и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Корсо мерна пистолет в кобур под лявата му мишница.
— Защо не останеш да пийнем нещо?
Пинто въздъхна и поклати глава.
— Много ми се иска, но три от децата имат шарка. Прихващат я един от друг, прасетата му с прасета.
Пинто говореше с уморена усмивка. Всички герои в света на Корсо бяха уморени.
Отидоха заедно до входа на хотела, където Пинто беше паркирал стария си Ситроен 2 СV. Докато се сбогуваха, Корсо отново спомена Фаргаш.
— Постарайте се да не безпокоите Фаргаш. Трябва да е обикновена кражба с взлом.
Пинто запали колата. Фаровете светнаха. Полицаят погледна Корсо с упрек през отворения прозорец. Беше видимо засегнат.
— Моля те, няма нужда да повтаряш. Знам какво правя.
* * *
След като Пинто замина, Корсо се качи в стаята си, за да си подреди бележките. Работи до късно през нощта. Леглото му беше осеяно с листчета, на възглавницата му лежеше разтворена „Деветте порти“.
Почувства се ужасно уморен и реши, че един топъл душ ще му помогне да се отпусне. Тъкмо тръгна към банята и телефонът звънна. Беше Варо Борха. Искаше да знае как е минал разговорът с Фаргаш. Корсо му описа най-общо развитието на събитията, като спомена и разликите между гравюрите, които беше открил.
— Между другото — завърши той, — нашият приятел Фаргаш не иска да продава.
От другата страна на линията се възцари пълно мълчание. Борха като че ли обмисляше нещо — но не ставаше ясно дали отказа на Фаргаш да се раздели с книгата или разликите между илюстрациите. Когато проговори отново, тонът му беше подчертано предпазлив.
— Такова нещо можеше да се очаква — каза той и пак не беше ясно дали става дума за Фаргаш. — Има ли възможност да разрешим проблема?
— Може и да има.
Борха отново замълча. Корсо отброи пет секунди по часовник.
— Оставям нещата на вас.
Не говориха много повече. Корсо не спомена разговора си с Пинто, а Борха не се осведоми за начина, по който Корсо възнамеряваше да реши „проблема“, както се бе изразил той. Само го попита има ли нужда от още пари, но Корсо каза, че засега се оправя. Разбраха се да се чуят отново, щом Корсо пристигнеше в Париж.
Корсо набра номера на Ла Понте, но отново нямаше отговор. Сините страници от ръкописа на Дюма си стояха в папката. Той събра на едно място бележките си и подвързаната с черна кожа книга с пентаграмата на корицата. Прибра ги отново в платнената торба и я пъхна под леглото, като завърза дръжките за единия му крак. Така всеки, който би се опитал да влезе в стаята и да вземе торбата, щеше да го разбуди, колкото и дълбоко да спеше. Доста неудобен багаж за разнасяне насам-натам, помисли си Корсо, докато пускаше душа. А по някаква причина най-вероятно е и опасен.
Изми си зъбите. Съблече се и остави дрехите си на пода, там, където се бяха свлекли. Огледалото беше силно запотено, но все пак можеше да различи отражението си. Беше слаб, и изпит като вълк. Изведнъж го връхлетя тревожен спомен, заля съзнанието му като вълна от болка. Като струна, трептяща в плътта и в душата му. Никон. Спомняше си я всеки път, когато разкопчаваше колана си. Никон винаги настояваше да го разкопчава тя — беше нещо като ритуал. Той затвори очи и веднага я видя — седнала пред него на леглото, тя смъкваше много бавно панталоните и слиповете му; наслаждаваше се на мига с нежна, заговорническа усмивка. Спокойно, Лукас Корсо! Веднъж го беше снимала тайно, докато той спеше. Той лежеше по корем, една бръчка прорязваше отвесно челото му, бузите му тъмнееха от наболата брада. Лицето му изглеждаше по-слабо, брадата подчертаваше горчивите гънки около ъгълчетата на полуотворената уста. Приличаше на уморен вълк, недоверчив и измъчен, отпуснат сред бялата снежна пустош на възглавницата. Снимката не му хареса. Беше я открил случайно в банята, където Никон проявяваше снимките си. Накъса я заедно с негатива на малки парченца. Тя никога не спомена нищо по въпроса.