Влезе под душа и се опари от горещата вода. Остави я да тече по лицето му, да изгаря клепачите му. Остави се на болката със стиснати зъби и напрегнати мускули, борейки се с напиращото желание да започне да вие от самота под задушаващата го струя. В продължение на четири години, един месец и дванадесет дни Никон винаги влизаше под душа заедно с него, след като се бяха любили, и бавно, безкрайно бавно започваше да сапунисва гърба му. Често го обвиваше с ръце и заприличваше на малко момиченце под дъжда. „Някой ден ще си отида, без изобщо да съм те опознала. Ще си спомняш големите ми, тъмни очи. Натегналите от укор мълчания. Мъчителните стенания, които издавам насън. Кошмарите, от които си можел да ме спасиш. Ще си спомняш всичко това, когато си отида“.
Той опря чело на мокрите бели плочки, сред тази задушна пустиня, която му се струваше ад. Никой не беше сапунисвал гърба му преди или след Никон. Никой. Никога.
Като излезе от банята, си легна с „Мемоарите от Света Елена“, но успя да прочете само няколко реда:
„Връщайки се на темата за войната, императорът продължи:
— Като цяло испанците се държаха като хора на честта.“
Той се замисли намръщено над тази императорска похвала с двувековна давност. Дойдоха му на ум думи, които бе чувал като дете, може би от баба си или дядо си, или от баща си. „На едно място ние, испанците, изглеждаме по-добре от другите народи — в картините на Гойя“. Хора на честта, беше казал Бонапарт. Корсо мислеше за Варо Борха ѝ чековата му книжка. За Ла Понте и обраната за жълти стотинки библиотека на вдовицата. За призрака на Никон, който се скиташе сред безутешна, бяла пустош. За самия себе си — наемник, който предлага услугите си на този, който плаща най-добре. Бяха настанали други времена.
Когато заспа, на устните му все още трептеше отчаяната, горчива усмивка.
* * *
Когато се събуди, в стаята се процеждаше сив предутринен здрач. Беше прекалено рано. Объркан, той затърси часовника на нощното си шкафче и едва тогава осъзна, че телефонът звъни. Изпусна два пъти слушалката, но най-сетне успя да я притисне между ухото си и възглавницата.
— Ало?
— Обажда се вашата приятелка от снощи. Помните ли ме? Айрин Адлър. Аз съм долу, във фоайето. Трябва да поговорим. Веднага.
— Какво, по дяволите...?
Но тя вече беше затворила. Ругаейки, Корсо започна да търси очилата си. Отметна завивката и нахлузи панталона си. Не беше успял да се наспи и още не можеше да дойде на себе си. Във внезапен пристъп на паника надникна под леглото. Торбата си беше там, недокосната. Съсредоточи се с усилие върху предметите около себе си. Стаята беше в пълен ред. Каквото и да се случваше, очевидно се случваше отвън. Едва бе успял да плисне малко вода на лицето си в банята, и момичето вече чукаше на вратата.
— Имате ли представа кое време е?
Момичето стоеше пред него, облечено в късото си тъмносиньо палто, с раница на рамо. Очите ѝ бяха дори по-зелени, отколкото ги помнеше.
— Шест и половина сутринта — отвърна тя тихо. — Трябва да се облечете незабавно.
— Да не сте се побъркала?
— Не — тя влезе в стаята, без да чака покана и се огледа критично около себе си. — Нямаме никакво време.
— Ние ли?
— Вие и аз. Нещата много се усложниха.
Корсо изпръхтя презрително.
— Прекалено е рано за шеги.
— Не ставайте глупав — тя сбръчка нос, а лицето ѝ доби строго изражение. Въпреки младостта си и момчешкия си вид, сега изглеждаше по-различна, по-възрастна и самоуверена. — Говоря съвсем сериозно.
Тя остави раницата си на разхвърляното легло. Корсо веднага я натика обратно в ръцете ѝ и ѝ показа вратата.
— Вървете по дяволите.
Тя не помръдна. Гледаше го много внимателно.
— Слушайте — светлите ѝ очи бяха съвсем близо, блестяха като разтопен лед на фона на загорялата ѝ кожа. — Знаете ли кой е Виктор Фаргаш?
Корсо видя отражението на собственото си лице над рамото на момичето, в огледалото над скрина. Стоеше с полуотворена уста, като идиот.