— Разбира се, че знам.
Минаха няколко секунди, докато се съвземе достатъчно, за да отговори, и все още примигваше объркано. Тя чакаше, не съвсем доволна от неговата реакция на думите ѝ. Умът ѝ като че ли беше зает с други неща.
— Той е мъртъв — каза тя.
Каза го с равен тон, като че ли му съобщаваше, че Фаргаш е пил кафе на закуска или че е отишъл на зъболекар. Корсо си пое дълбоко дъх. Опитваше се да възприеме това, което момичето бе казало току-що.
— Не е възможно. Снощи бях при него. Чувстваше се много добре.
— Е, сега не се чувства добре. Никак даже.
— Откъде знаете?
— Просто знам.
Корсо поклати глава, изпълнен със съмнения, и отиде да си вземе цигара. Мина покрай манерката, пълна с „Болс“, и отпи една глътка. Джинът удари като юмрук празния му стомах и го накара да се потърси. Почака, насилвайки се да не гледа към момичето, преди да си е дръпнал за първи път от цигарата. Никак не му харесваше ролята, която му бе отредена за тази сутрин. Трябваше му време да помисли.
— Онова кафене в Мадрид, влакът, снощи, а сега и тази сутрин тук, в Синтра... — той броеше на пръстите на лявата си ръка. Цигарата висеше от устните му, очите му бяха полупритворени заради дима. — Прекалено много съвпадения, не мислите ли?
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Мислех ви за по-умен. Кой изобщо говори за съвпадения?
— Защо ме преследвате?
— Харесвате ми.
На Корсо съвсем не му беше до смях. Той изкриви устни.
— Това е смешно.
Момичето го погледа известно време замислено.
— Предполагам, че сте прав — проговори тя най-сетне. — Не сте гледка, от която на човек му спира дъха — особено с това старо палто и очилата.
— Каква е причината тогава?
— Намерете си друг отговор. Какъвто и да е. Само се облечете колкото е възможно по-бързо. Трябва да отидем до къщата на Фаргаш.
— Ние?
— Вие и аз. Преди да се е появила полицията.
* * *
Мъртвите листа шумоляха под краката им, докато отваряха голямата желязна порта и крачеха нагоре по алеята, оградена със сакати статуи и празни пиедестали. Сивата утринна светлина не хвърляше сенки. Над голямото каменно стълбище слънчевият часовник все така не показваше нищо. POSTUMA NECAT. „Последният убива“, прочете отново Корсо. Момичето бе проследило погледа му.
— Абсолютно вярно — каза тя студено и бутна входната врата. Беше заключено.
— Да опитаме задния вход — предложи Корсо.
Заобиколиха къщата, минаха покрай облицования с плочи фонтан и пухкавото безръко ангелче със слепи очи. От устата му все така се стичаше тънка струйка вода и падаше в езерцето. Удивително спокойно, момичето — Айрин Адлър или каквото беше името ѝ — вървеше пред Корсо в синьото си палто, с раницата на гръб. Дългите ѝ, гъвкави крака в сини джинси стъпваха уверено, главата ѝ беше вирната упорито като на човек, който знае съвсем точно къде отива. За разлика от Корсо. Но той беше преглътнал съмненията си и оставяше момичето да го води. Беше решил да остави въпросите за по-късно. Беше се поразбудил след взетия набързо душ. В платнената торба носеше всичко, което имаше някаква стойност за него, а сега не мислеше за нищо друго, освен за книга номер две — „Деветте порти“, копието, притежавано от Виктор Фаргаш.
Влязоха без затруднения през френския прозорец, който водеше от градината право в дневната. От тавана Авраам все така бдеше с нож в ръка над натрупаните по пода книги. Къщата изглеждаше пуста.
— Къде е Фаргаш? — попита Корсо.
Момичето сви рамене.
— Нямам представа.
— Нали казахте, че е мъртъв.
— Мъртъв е — тя се озърташе любопитно, оглеждаше голите стени и книгите, после взе цигулката, поставена върху ниския шкаф, и я повъртя в ръцете си. — Но не знам къде е.
— Лъжете.
Тя постави цигулката на рамото си, подпря я с брадичка и дръпна едни-два пъти струните, после я сложи обратно в калъфа, явно недоволна от звука. После отново погледна Корсо.
— О, вие, неверници!
Тя се усмихваше разсеяно. Корсо не можеше да си обясни спокойствието ѝ, несъответстващата на възрастта зрелост. Тази млада госпожица се държеше в съответствие с някакъв свой вътрешен кодекс на поведение, движена от подбуди, много по-сложни от допустимото за възрастта и вида ѝ...
Изведнъж всички тези мисли — за момичето, за странните събития през последните дни, дори за предполагаемата смърт на Виктор Фаргаш — излетяха от съзнанието му. Сред окултните издания, натрупани върху изтъркания гоблен с изображението на битката при Арбелас (Об. бел. - 55), имаше празно място. „Деветте порти“ беше изчезнала.