— Майната му — каза Корсо.
Продължи да ругае под нос и коленичи пред редиците книги. Опитният му поглед, привикнал да открива незабавно търсеното издание, напразно се плъзгаше напред-назад по тях. Черен марокен, пет релефни ленти на гърба, с пентаграма и без заглавие на корицата. UMBARUM REGNI и т.н. Не грешеше. Една трета от мистерията, точно тридесет и три процента и три в период, беше изчезнала.
— Майната му.
Не можеше да е Пинто, не би имал време да организира нищо досега. Момичето го наблюдаваше неотклонно, като че ли го чакаше да направи нещо много интересно. Корсо се изправи.
— Коя сте вие?
За втори път през последните дванадесет часа задаваше този въпрос на две различни лица. Нещата се заплитаха прекалено бързо. Момичето издържа погледа му, но не отвори уста. След малко извърна очи и започна да се взира в празното пространство. А може би гледаше редиците книги по пода.
— Това няма значение — каза тя накрая. — По-добре се напънете да разберете къде може да е книгата.
— Коя книга?
Тя отново го изгледа безмълвно. Корсо се почувства невероятно глупаво.
— Знаете прекалено много — продължи той. — Доста повече от мен.
Тя отново сви рамене. Гледаше часовника на Корсо.
— Не разполагате с много време.
— Пет пари не давам с колко време разполагам.
— Ваша работа. Само искам да спомена, че след пет часа има полет Лисабон-Париж, от летище „Портела“. Бихме могли да го хванем.
Господи. Корсо ужасено потръпна в широкото си палто. Тонът ѝ беше на съвършената секретарка, която уведомява шефа за дневната програма с бележник в ръка. Отвори уста да възрази. Но тя беше толкова млада — и очите ѝ — толкова смущаващи. Проклета малка вещица.
— Защо да бързам?
— Защото полицията ще пристигне всеки момент.
— Но аз нямам какво да крия!
Момичето се усмихна леко, като че ли току-що беше изслушала смешен, но много стар виц. После метна раницата си на рамо и му помаха за сбогом.
— Ще ви нося цигари в затвора. Само че в Португалия не продават вашата марка.
Тя излезе в градината, без да се обърне нито веднъж. Корсо понечи да тръгне след нея и да я върне. В същия миг видя нещо в камината.
Закова се на място, невярващ на очите си, после пристъпи към камината — много бавно, с надеждата междувременно нещата да си дойдат на мястото. Но когато се опря на полицата над камината и надникна вътре, видя, че щетите са непоправими. За краткото време, делящо днешния ден от вчерашния, време, по-кратко от секунда в сравнение с вековете, изпълващи старинните издания, справките в антикварните библиографии бяха станали неточни. Вече нямаше три познати копия на „Деветте порти“. Съществуваха само две. Третата, или поне това, което оставаше от нея, догаряше сред жарта в камината.
* * *
Той коленичи. Внимаваше да не докосва нищо. Кожената подвързия не беше пострадала толкова, колкото книжното тяло. Две от петте ленти на гърба все още се виждаха, пентаграмата бе изгоряла наполовина. Но страниците бяха почти напълно унищожени от пламъците. Имаше само няколко обгорели крайчета, с откъслечни букви и думи по тях. Корсо протегна ръка над останките. Бяха още топли.
Извади цигара, постави я в устата си, но не я запали. Спомни си, че миналата вечер дървата бяха подредени за запалване в камината. Съдейки по пепелта — изгорелите дървета се намираха под останките от книгата и никой не беше ровил из жарта — огънят бе оставен да догаря с книгата най-отгоре. Доколкото си спомняше, натрупаните дървета бяха достатъчни камината да гори четири-пет часа. Още топлата пепел свидетелстваше, че огънят е догорял също преди четири-пет часа. Общо около осем, най-много десет часа. Някой беше запалил камината между десет часа и полунощ снощи, а после бе поставил книгата най-отгоре. И не бе изчакал огънят да догори.
Корсо извади от камината малкото, което успя да спаси от книгата, и увѝ останките в стар вестник. Парчетата от страници бяха твърди и трошливи, затова прибирането им отне доста време. Докато ги подреждаше, забеляза, че книжното тяло и корицата са били разделени преди изгарянето. Този, който ги бе хвърлил в камината, предварително ги беше разкъсал, за да бъде сигурен, че ще горят по-добре.
След като събра всички парчета, той поспря, за да хвърли последен поглед на стаята. Виргилий и Агрикола си седяха там, където ги беше оставил Фаргаш. De re metallica бе подредена сред останалите книги на килима, а Виргилий лежеше на масата — там, където Фаргаш го бе оставил с жест на жрец, изпълняващ ритуално жертвоприношение, и бе промърморил: „Мисля да продам тази...“ От книгата се подаваше някакво листче. Корсо го извади. Беше написана на ръка разписка — недовършена.