„Виктор Коутиньо Фаргаш, лична карта № 3554712, адрес, „Кинта да Соледаде“, „Каретера де Колареш“, 4-ти км, Синтра.
Получих сумата 800 000, — ескудос за продажбата на притежаваната от мен книга от Виргилий — „ Opera nunc recens acuratissime castigata...“, издадена от Джунта във Венеция, 1544 година. (Каталожни справки — Еслинг, № 61, Сандер № 7671), фолио, 10.587, 113 гравюри върху дърво. Без липсващи страници, в добро състояние.
Купувач...“
Липсваха име и подпис. Разписката беше останала недовършена. Корсо я постави обратно на мястото ѝ и затвори книгата. После отиде в стаята, където бе прекарал вчерашния следобед, за да се убеди, че не е оставил никакви следи, никакви листчета, написани с неговия почерк или нещо подобно. Прибра фасовете, които бе оставил в пепелника и ги натика в джоба си, увити в парче вестник. Продължи да се оглежда. Стъпките му отекваха в празната къща. От собственика нямаше и следа.
Когато мина отново покрай наредените по пода книги, спря. Обзе го изкушение. Колко просто би било — няколко Елзевира с удобни размери привлякоха вниманието му. Но Корсо беше разумен човек. Ако нещата опрат до кокала, тази кражба само би влошила положението. И тъй, той се сбогува с въздишка с колекцията „Фаргаш“.
* * *
Излезе в градината през френския прозорец. Започна да се озърта с надеждата, че ще види момичето. Тръгна, влачейки крака из сухите листа. Откри я, седнала на едно от стъпалата, които водеха към фонтана. Чуваше ясно ромоленето на тънката струйка, която се стичаше от устата на пухкавото ангелче във водата, чиято зеленясала повърхност бе покрита от плаващи растения. Момичето се взираше съсредоточено в езерцето. Шумът от стъпките му наруши мислите ѝ и я накара да обърне глава.
Корсо остави платнената чанта на най-долното стъпало и седна до нея. Едва сега запали цигарата, която висеше от доста време на устните му. Вдиша дима, наклонил глава на една страна, и хвърли кибритената клечка. После се обърна към момичето.
— А сега искам да чуя всичко.
Все още взряна в езерцето, тя поклати глава. Жестът не беше рязък или неприязнен. Напротив, движението на главата, брадичката, присвиването на устата ѝ бяха изпълнени с нежност и разбиране, като че ли присъствието на Корсо, тъжната, занемарена градина и тихото плискане на водата ѝ се струваха странно трогателни. Изглеждаше невероятно млада. Почти беззащитна. И много уморена.
— Трябва да тръгваме — каза тя толкова тихо, че Корсо едва я чу. — За Париж.
— Първо искам да знам какво ви свързва с Фаргаш. И с всичко останало.
Тя отново поклати мълчаливо глава. Корсо издуха малко дим през устните си. Въздухът беше толкова влажен, че димът затрептя пред него за миг, преди да започне постепенно да се стапя. Той погледна момичето.
— Познавате ли Рошфор?
— Рошфор?
— Или както там е името му. Тъмнокос, с белег на бузата. Снощи се навърташе тук.
Още докато говореше, Корсо осъзна колко глупаво звучи всичко. Накрая направи недоверчива гримаса, сякаш сам не вярваше на думите си.
— Дори разговарях с него.
Момичето отново поклати глава, без да откъсва очи от водата.
— Не го познавам.
— Какво правите тук тогава?
— Грижа се за вас.
Корсо се взираше във върховете на обувките си и потриваше изтръпналите си ръце. Постоянният шум от падащата струйка вода започваше да му ходи по нервите. Той си дръпна за последен път от цигарата.
— Ти си луда, моето момиче.
Хвърли фаса, загледа се в чезнещия пред очите му дим и допълни:
— Напълно луда.
Тя продължи да мълчи. След малко Корсо извади манерката с джина и отпи солидна глътка, без да ѝ предложи да пийне и тя. После отново я погледна.
— Къде е Фаргаш?
Тя не отговори веднага, потънала в мислите си. Накрая посочи с брадичка.
— Ей там.
Корсо проследи погледа ѝ. Под вълничките от тънката струйка, която сакатият и сляп ангел плюеше в езерцето, видя смътните очертания на човешка фигура, която се полюшваше с лице надолу сред водните лилии и мъртвите листа.
Книжарят от улица "Бонапарт"
„Приятелю — каза сериозно Атос, — спомнете си, че само мъртвите не можем да срещнем тук, на земята“
А. Дюма, „Тримата мускетари“
Лукас Корсо си поръча втори джин и се нагласи по-удобно на плетения стол. Слънцето започваше да топли. Той седеше на терасата на кафе „Атлас“, на улица „Бюси“, в осветения правоъгълник, където бяха наредени масите. Беше един от тези хладни, ясни предобеди, когато левият бряг на Сена гъмжи от хора: щуращи се японци, англосаксонци с маратонки и романи на Хемингуей под мишница, с пъхнат вътре билет от метрото, отбелязващ до коя страница са стигнали; жени с кошници, пълни с франзели и марули и стройни собственички на галерии с носове, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия. Всички бързаха да хапнат нещо в някое кафе през обедната почивка. Привлекателна млада жена се взираше във витрината на скъпа месарница, облегната на ръката на мъж на средна възраст. Кавалерът беше облечен елегантно и можеше да бъде всякакъв — от собственик на антиквариат до мошеник, а защо не и двете. Пред очите на Корсо профуча един „Харли Дейвидсън“, блестящ от хром. Злонравен фокстериер се мяташе, вързан пред вратата на магазин за скъпи вина. Млад мъж с плитки свиреше на флейта пред изискан бутик. На съседната маса се целуваха двойка много елегантни чернокожи. Целуваха се така, като че ли разполагаха с цялото време на света, като че ли озоновата дупка и СПИН-а бяха изгубили всякакво значение през този слънчев парижки предобед.