Видя я, когато се зададе от ъгъла на улица „Мазарен“ и се упъти към кафето, където трябваше да се срещнат. Момчешката ѝ фигура се отличаваше отдалеч сред тълпата. Крачеше, обляна от ярките слънчеви лъчи, с разкопчано над джинсите палто, а очите ѝ сякаш светеха със собствена светлина. Дяволски хубавичка, би казал несъмнено Ла Понте, би се покашлял и би извърнал по-хубавия си профил — където брадата му беше по-плътна — към нея. Но Корсо не беше Ла Понте, затова нито каза, нито си помисли нещо. Само изгледа мрачно келнера, който му сервира нова чаша джин — Pas d’Bols, m’sieu[35] — и му плати точно до последното су — Service compris[36], млади човече — преди да погледне отново към младото момиче. Що се отнася до любовта, Никон беше оставила в стомаха му дупка, каквато могат да отворят цяла пачка патрони. Не му трябваше никаква любов. Да не говорим, че не беше наясно дали изобщо някога е имал представителен профил и че този въпрос никак не го вълнуваше.
Свали очилата си и ги почисти с носна кърпичка. Улицата се превърна във верига от неясни силуети, фигури с размазани лица. Една от тях се открои и започна да се очертава все по-ясно, макар че така и не можа да я фокусира докрай: къса коса, дълги крака и бели маратонки, които добиваха все по-ясни очертания, докато Корсо се взираше в тях. Тя седна на празния стол до него.
— Открих магазинчето. На няколко преки оттук.
Той отново си сложи очилата и я загледа, без да отговори. Бяха тръгнали заедно насам — напуснаха Синтра толкова бързо, сякаш дяволът ги преследваше по петите, както би казал старецът Дюма. Двадесет минути преди самолетът им да излети от Лисабон, Корсо се обади на Амилкар Пинто, за да му съобщи, че колекционерските терзания на Фаргаш са приключили завинаги и че планът им отпада. Пинто все пак щеше да си получи уговорената сума заради безпокойството. Като изключим това, че звучеше стреснато — защото позвъняването го беше събудило — Пинто реагира доста добре. Единственият му отговор беше:
— Не знам за какво говориш, Корсо, въобще не сме се срещали снощи в Синтра.
Все пак обеща да направи някои дискретни проучвания относно смъртта на Фаргаш. Разбира се, след като научи за нея от официални източници. Засега не знаеше и не искаше да знае нищо, а що се отнася до аутопсията, Корсо трябваше да се надява, че докладът на патолога щеше да определи самоубийство като причина за смъртта. За всеки случай Пинто се наемаше да пусне описание на човека с белега в съответните отдели на полицията като вероятен заподозрян. Обеща да поддържа връзка по телефона. Настоя Корсо да не идва известно време в Португалия.
— А, и още нещо — добави Пинто тъкмо когато по високоговорителя обявяваха полета за Париж. Следващия път, когато решал да замеси свой приятел в убийство, да си помисли добре. Корсо забързано започна да го уверява в невинността си, докато телефонът гълташе последните му ескудос. Да де, каза Пинто, всички така казват.
Момичето го чакаше в салона за излитащи полети. Корсо, все още зашеметен, не беше в състояние да направи никаква връзка между уликите, въпреки че улики поне имаше в изобилие. Отбеляза изненадано, че тя се е справила бързо и добре. Беше успяла да купи двата самолетни билета без никакви затруднения. Когато установи, че е платила и за двамата, той ѝ припомни саркастично, че беше споменала нещо за ограничените си средства, но тя заяви:
— Току-що получих наследство.
После, по време на двучасовия полет до Париж, отказваше да отговаря на въпросите му. Само повтаряше „Всяко нещо с времето си“ и от време на време го поглеждаше крадешком, но после се загледа през прозореца в следата, която самолетът оставяше в студения въздух. После заспа или се престори на заспала, отпуснала глава върху рамото му. Корсо позна по дишането ѝ, че не спи. Очевидно бе избрала този начин да избягва въпроси, на които не можеше или нямаше право да отговаря.