Всеки друг на негово място би настоявал да получи отговори, би я изтръгнал насила от престорения ѝ сън. Но Корсо беше опитен, търпелив вълк, с инстинктите и навиците на ловец. В крайна сметка момичето беше единствената реална нишка в тази нереална, смешна, преписана от романите ситуация. На всичкото отгоре на този етап той изцяло беше приел ролята на читателя-главен герой — ролята, която този, който плетеше възлите на обратната страна на килима, на обратната страна на сюжета, очевидно му предлагаше, с намигване, което можеше да бъде и презрително, и съучастническо — Корсо не можеше да определи какво.
— Някой ми е скроил номер — заяви гласно Корсо, на девет хиляди метра над Бискайския залив. Той погледна към момичето, но то не помръдна. Раздразнен от мълчанието ѝ, той се отдръпна от нея и главата ѝ клюмна рязко за миг. Тя въздъхна и отново се нагласи, като този път се облегна на прозореца.
— Естествено — промърмори тя накрая сънливо, с презрителна нотка в гласа. Очите ѝ все още бяха затворени. — То е ясно и за последния идиот.
— Какво се е случило с Фаргаш?
— Нали видя сам — каза тя. — Удавил се е.
— Кой го е удавил?
Тя бавно завъртя глава в жест на отрицание, после загледа през прозореца. Плъзна бавно ръка по облегалката ръка — загоряла, деликатна ръка, с ниско изрязани нокти без лак.
Спря на ръба, като че ли пръстите ѝ бяха срещнали невидима преграда.
— Това няма значение.
Корсо изкриви уста. Като че ли се канеше да се засмее, но вместо това само оголи зъбите си.
— За мен има голямо значение.
Момичето сви рамене. Жестът ѝ подсказваше, че тя има съвсем други грижи. Приоритетите им очевидно се различаваха.
Корсо реши да настоява.
— Каква е ролята ти във всичко това?
— Казах вече. Да се грижа за теб.
Обърна се към него и го загледа толкова прямо, колкото уклончиво се бе измъквала допреди минута. Отново плъзна ръка по облегалката, като че ли искаше да скъси разстоянието между тях. Корсо инстинктивно се отдръпна, смутен и объркан. Тя беше прекалено близо. За първи път след Никон странно усещане накара стомахът му да се свие. Празнотата и болката се връщаха. В очите на момичето не тлееха спомени, те не говореха, но отразяваха призраците от миналото и Корсо почти усещаше неуловимото им докосване.
— Кой те изпраща?
Тя спусна мигли над светлите си очи — стори му се, че е обърнала страницата, на която вече нямаше какво да се чете. Тя набръчка раздразнено нос.
— Досаждаш ми, Корсо.
Обърна се към прозореца и се загледа навън. Огромното синьо пространство, набраздено тук-там с бели линии, бе прорязано в далечината от жълтеникава линия. Земя! Франция. Следваща спирка Париж. Или може би следваща глава. Продължението — в следващия брой. В последната сцена героят току-що е извадил шпагата си — типично за всички романтични сериали. Корсо мислеше за „Кинта да Соледаде“, за тънката струйка вода, която падаше във фонтана, за тялото на Фаргаш, полюшващо се между водните лилии и сухите листа в езерото. Пламна и започна да се върти притеснено на седалката. Чувстваше се като човек, преследван от закона — при това с основание. Какъв абсурд! Дори не бе избягал по свой избор — принудиха го.
Хвърли поглед към момичето и се опита да оцени положението с нужната обективност. Може би не бягаше от нещо, а към нещо. А може би мистерията, от която се опитваше да се измъкне, се намираше в собствения му куфар? „Анжуйското вино“. „Деветте порти“. Айрин Адлър. Стюардесата, която тъкмо минаваше покрай него, каза нещо със заучена усмивка. Корсо я изгледа, без да я вижда, потънал в собствените си мисли. Поне да знаеше дали краят на тази история е вече написан, или я пишеше самият той, глава по глава.
Повече не заговори момичето. Когато пристигнаха на летище „Орли“, не ѝ обръщаше никакво внимание, въпреки че чувстваше присъствието ѝ. Тя вървеше редом с него по летищните коридори. На паспортния контрол, щом прибра паспорта си, той се обърна да види какъв документ ще подаде тя, но единственото нещо, което можа да види, беше, че паспортът ѝ беше в черна кожена подвързия без никакви надписи. Трябва да беше европейски, защото тя мина по коридора за жители на страните от ЕИО. Навън Корсо повика такси и докато казваше на шофьора обичайния адрес — „Лувр Конкорд“, тя се вмъкна вътре и седна до него. До хотела пътуваха в пълно мълчание. Тя излезе първа от таксито и го остави да плати. Шофьорът нямаше дребни и Корсо се позабави в колата. Когато прекоси фоайето, тя вече се беше регистрирала и вървеше зад един пиколо, който носеше раницата ѝ. Помаха на Корсо, преди да изчезне зад вратата на асансьора...