* * *
— Много хубав магазин. „Реплингер — книги, автографи, исторически документи“. Така пише на табелата отвън. Отворено е.
Тя показа на келнера с жест, че няма да поръчва и се наведе над масата към Корсо. Очите ѝ отразяваха като огледало отражението на улицата във витрината на кафенето.
— Можем веднага да отидем там.
Бяха се срещнали отново на закуска, докато Корсо прелистваше вестниците. Седеше на маса до прозореца, през който се виждаше площад „Пале Роаял“. Тя каза „добро утро“ и седна при него. Изяде доста препечени филийки и кроасани с добър апетит. После погледна Корсо. По горната ѝ устна имаше мляко с кафе, също като на малко момиченце.
— Откъде ще започнем?
И така се бяха озовали тук, на две преки от книжарницата на Ашил Реплингер. Момичето бе предложило да отиде да я потърси, докато Корсо изпие първия си джин за деня. Имаше чувството, че надали ще бъде последен.
— Можем веднага да отидем — повтори тя.
Корсо продължаваше да се колебае. Беше сънувал мургавата ѝ кожа. В съня си държеше ръката ѝ, докато прекосяваше някаква пуста равнинна местност по здрач. На хоризонта се издигаха стълбове дим — като от вулкани, които всеки миг можеха да изригнат. От време на време минаваха покрай някой стар воин с уморено лице и покрита с прах броня, който се взираше мълчаливо в тях — студен и далечен като троянците в Хадес (Об. бел. - 56). Над равнината падаше мрак, димните колони на хоризонта ставаха все по-плътни. Безизразните, призрачни лица на мъртвите воини като че ли криеха някакво предупреждение. Корсо искаше да избяга. Дърпаше момичето след себе си, не искаше да я остави тук, но въздухът ставаше все по-горещ, тежък, черен и задушаващ. Бягството им завърши с безкрайно падане — една агония в забавен каданс.
Мракът гореше като пещ. Единствената връзка със света, която го караше да продължава да се бори, беше ръката ѝ стиснала неговата. Ръката ѝ беше последното, което почувства, но и тя постепенно започна да се стопява и се превърна в пепел. Пред него, в мрака, погълнал горящата равнина и собственото му съзнание, проблясваха бели светкавици и на тяхната светлина той различи пред себе си озъбен череп. За да измие от устата си вкуса на пепел и да пропъди ужасния спомен, Корсо допи джина на една глътка и погледна момичето. Тя се взираше в него като дисциплиниран сътрудник, който очаква инструкции. Приемаше просто и спокойно своята роля в историята. Лоялността ѝ към него си оставаше необяснима.
Тя стана незабавно, щом го видя да се надига от стола. Той преметна платнената си торба на рамо и двамата бавно се упътиха към реката. Момичето вървеше от вътрешната страна на тротоара и от време на време спираше пред някоя витрина, показваше му някоя картина, гравюра или книга. Оглеждаше всичко с видимо любопитство, с широко отворени очи и замислена усмивка, пропита с меланхолия — като че ли търсеше следи от себе си в старинните вещи. Като че ли в някое затънтено кътче на паметта си криеше далечен спомен, който можеше да бъде споделен единствено от малцината оцеляващи след всяка от неизбежните катастрофи в човешката история.
Книжарниците бяха две — от двете страни на улицата, точно една срещу друга. Тази на Ашил Реплингер имаше много стара, елегантна витрина в рамка от лакирано дърво. На табелата пишеше Livres anciens, autographes et documents historiques[37]. Корсо каза на момичето да почака отвън. Тя не възрази. Докато отиваше към вратата, видя отражението ѝ във витрината — тя стоеше на отсрещния тротоар и го наблюдаваше.
Когато отвори вратата, в книжарницата звънна камбанка. Вътре имаше голяма дъбова маса, лавици, пълни със стари книги, щендери с папки, пълни с гравюри, и около дузина стари дървени кантонерки. По тях бяха наредени медни табелки с букви по азбучен ред. На стената висеше автограф в рамка. Отдолу имаше табелка, на която пишеше: „Молиер. Откъс от „Тартюф“. Имаше и три хубави гравюри — портрети на Виктор Юго, Флобер и в средата — Дюма.
Ашил Реплингер стоеше до масата. Беше набит, червендалест мъж — същински Портос, с рунтави, сивеещи мустаци и двойна брадичка, която подпираше яката на ризата му. Отдолу се виждаше плетена вратовръзка. Беше облечен в скъпи дрехи, но явно не им отдаваше особено значение. Сакото се беше деформирало под напора на внушителното му шкембе, панталонът от хубав фланелен плат беше измачкан и с торби на коленете.