— Корсо... Лукас Корсо — каза той, въртейки в дебелите си, силни пръсти препоръчителното писмо от Борис Балкан, и се намръщи. — Да, той ми се обади онзи ден. Било нещо във връзка с Дюма.
Корсо постави торбата си на масата и извади от нея папката с петнадесетте ръкописни страници на „Анжуйското вино“. Книжарят ги разпръсна на масата пред себе си и повдигна вежди.
— Интересно — каза той тихо. — Много интересно.
Дъхът му свистеше, докато говореше. Дишаше с усилие, като астматик. Хвърли един поглед на посетителя, после извади очила от джоба на сакото си, сложи ги и се наведе над страниците. Когато се изправи, усмивката му беше възторжена.
— Изключително — каза той. — Купувам го веднага.
— Не се продава.
Реплингер беше видимо изненадан. Изду устни и направо се нацупи.
— Но аз мислех...
— Имам нужда от мнение на експерт. Разбира се, ще ви бъде платено за услугата.
Ашил Реплингер поклати глава. Парите очевидно не го интересуваха. Гледаше подозрително Корсо през очилата си. Най-сетне отново се наведе над ръкописа.
— Жалко — каза той накрая. Продължи да оглежда Корсо, този път с любопитство, като че ли се чудеше, как по дяволите, такова нещо бе попаднало в ръцете му. — Откъде го имате?
— Наследих го от една стара леля. Попадал ли ви е преди?
Все още изпълнен с подозрения, Реплингер погледна над рамото на Корсо, като че ли навън, на улицата пред витрината, би открил някаква информация за посетителя. Може би просто обмисляше как да отговори на въпроса му. Задърпа мустаците си, като че ли бяха фалшиви и искаше да се убеди, че си седят на мястото. После се усмихна уклончиво.
— Тук, в Латинския квартал, никога не можеш да бъдеш сигурен виждал ли си стоката преди... Това място открай време е благодатно за търговия със стари книги и гравюри. Хората идват, за да продават и купуват, и почти всичко минава по няколко пъти през едни и същи ръце. — Замълча, за да си поеме дъх, и се вгледа притеснено в Корсо. — Не, не мисля... Всъщност сигурен съм — никога преди не съм виждал този ръкопис. — Отново погледна към улицата. Лицето му беше много червено. — Щях да го помня, ако ми беше попадал преди.
— Значи е автентичен? — попита Корсо.
— Ами... ами да — Реплингер отново задиша тежко и погали сините страници. Явно не можеше да се възпротиви на желанието си да ги докосва. Накрая хвана една с палеца и показалеца си и я вдигна. — Полукръгъл, не много плътен почерк. Няма бележки и поправки... Почти никакви препинателни знаци, затова пък главните букви се явяват на най-неочаквани места. Това със сигурност е Дюма на върха на славата си, в разцвета на силите си — по времето, когато пише „Тримата мускетари“ — докато говореше, се оживяваше все повече. Сетне отново замълча и повдигна пръст. Корсо забеляза, че се усмихва в мустаците си. Явно беше взел някакво решение. — Почакайте за момент.
Отиде при една от кантонерките, на която беше поставена буквата „Д“, и извади от нея няколко жълтеникаво-кафяви папки.
— Всичко това са ръкописи на Александър Дюма — баща. Почеркът е идентичен.
Бяха около дузина различни ръкописи, някои неподписани, други подписани с инициалите А. Д. На някои имаше и пълен подпис. Повечето бяха кратки бележки до издатели, писма до приятели или покани.
— Това е един от автографите му, давани за Америка — обясни Реплингер. — Линкълн му поискал автограф и Дюма му пратил десет долара и сто автографа, които били разпродадени в Питсбърг за благотворителни цели. — Показваше на Корсо документите с едва сдържана професионална гордост. — Вижте това. Покана за вечеря в „Монтекристо“, дома, който построил за себе си в Порт Марли. Понякога се е подписвал само с инициали, в други случаи е ползвал псевдоними. Но не всички негови автографи в обръщение са автентични. Във вестник „Мускетар“, чийто собственик и издател бил Дюма, работел някакъв човек на име Виейьо, който умеел отлично да имитира неговия почерк и подписа му. А през последните три години от живота му, ръцете на Дюма треперели толкова силно, че се налагало да диктува произведенията си.
— Защо хартията е синя?
— Изпращали му я от Лил. Изработвал я специално за него един печатар, негов поклонник. Почти винаги пишел на такава хартия, особено романите си. Понякога ползвал бледорозова за статии, и жълта за поезия. Използвал няколко различни писалки в зависимост от това, което пишел в момента. Освен това не можел да понася синьо мастило.
Корсо посочи четирите бели листа от ръкописа, които бяха изпъстрени с бележки и поправки.