Той постави ръкописите обратно в папките и прибра папките в кантонерката, под буква „Д“. Корсо едва успя да хвърли един последен поглед върху бележката на Дюма, в която той искаше още страници от сътрудника си. Освен че почеркът беше същия, и хартията беше като тази, на която бе написано „Анжуйското вино“ — синя с едва забележими квадратчета. Един от листовете беше разрязан на две и долният му край беше по-неравен от краищата на останалите. Най-вероятно всички бяха от една и съща пачка, стояла на бюрото на писателя.
— Кой всъщност е написал „Тримата мускетари“?
Реплингер, зает със заключването на кантонерката, се позабави с отговора.
— Не мога да кажа нищо категорично. Маке е бил човек с фантазия, добре запознат с историята, начетен... но нямал у себе си искрата на гения.
— Доколкото си спомням, накрая се изпокарали, така ли беше?
— Така е. Жалко. Знаете ли, че двамата пътували заедно за Испания, по време на тържествата за сватбата на кралица Исабел Втора? Дюма дори публикувал пътепис с продължения в епистоларна форма, озаглавен „От Мадрид до Кадис“. А Маке по-късно завел дело срещу Дюма. В съдебния иск твърдял, че е автор на осемнадесет от романите, излези под негово име, но съдът решил, че е участвал само в подготвителната работа. В днешни дни е известен единствено като посредствен писач, възползвал се от славата на Дюма, за да печели пари. Разбира се, има и хора, които считат, че е бил експлоатиран — сянката зад великия писател...
— А вие какво мислите?
Реплингер погледна за миг портрета на Дюма над вратата.
— Вече ви казах — аз не съм експерт като моя приятел Борис Балкан — просто търгувам с книги. — Корсо имаше чувството, че книжарят размишлява, за да прецени къде точно минава границата между професионалното мнение и личните му вкусове. — Все пак искам да ви обърна внимание на следното — за периода от 1870 до 1894 година във Франция се продават три милиона книги и осем милиона романи в подлистници заради името на Дюма на първа страница. Това са романи, писани преди, по време на, и след сътрудничеството му с Маке. Мисля, че фактите говорят сами.
— Поне е имал слава приживе — отбеляза Корсо.
— И още как. В продължение на половин век той е гласът на Европа. От Америка пристигали кораби с едничката цел да бъдат натоварени с негови романи. В Кайро, Москва, Истанбул и Чандернагор ги четяли със същата страст като във Франция... Дюма живял пълноценно до последния миг, наслаждавал се на славата си и на прелестите на живота. Живял с размах и удоволствие, сражавал се на барикади и на дуели, бил подсъдим, наемал за собствено удоволствие кораби, плащал пенсии от собствения си джоб, любил, ядял, пиел, печелел десет милиона и тутакси пропилявал двадесет, и накрая издъхнал мирно в съня си — като дете, — Реплингер посочи корекциите върху ръкописа на Маке. — Това може да се нарече по много начини — талант, гений... Но какъвто е да е бил, не е импровизирал и не е крал. — Той се потупа по гърдите и съвсем заприлича на Портос. — Това е нещо, което трябва да имаш тук. Няма друг писател, който да се е радвал приживе на такава слава. Дюма се издигнал от нищото, и получил всичко, което предлага този живот. Като че ли бил покровителстван от Бог.
— Да — кимна Корсо. — Или от дявола.
* * *
Той пресече улицата и отиде в отсрещната книжарница. Отвън, под опъната тента, бяха наредени купища книги върху сгъваеми масички. Момичето беше все още там ѝ ровеше сред книгите и пачките стари пощенски картички и картини. Стоеше точно срещу светлината. Слънчевите лъчи падаха върху раменете ѝ и позлатяваха косата на тила и слепоочията ѝ. Когато Корсо пристигна, тя не прекъсна заниманието си.