— Коя би избрал на мое място? — попита тя. Колебаеше се между една картичка, на която се прегръщаха Тристан и Изолда, изпълнени в сепия (Об. бел. - 58), и друга, с репродукция на „Търсачът на картини“ на Домие. Държеше двете пред себе си и не можеше да реши.
— Вземи и двете — предложи Корсо. С ъгълчето на окото си беше забелязал някакъв мъж, който спря пред сергията и посегна към дебела пачка картички, пристегната с ластик. С рефлекса на ловец Корсо тутакси му я измъкна под носа. Човекът си тръгна, мърморейки. Корсо прегледа картичките и избра няколко на бонапартистки теми: императрица Мария-Луиза, семейство Буонапарте, смъртта на императора, и най-голямата находка — един полски копиеносец и двама хусари на коне пред катедралата в Реймс, по време на похода във Франция от 1814. Войниците развяваха знамена, отнети от врага. След кратко колебание Корсо взе и една с маршал Ней в парадна униформа, и една с Уелингтън, вече доста стар, позиращ за поколенията. Стар късметлия.
Гъвкавите, загорели ръце на момичето се плъзгаха ловко между картичките и пожълтялата хартия. Тя също избра още няколко картички: Робеспиер, Сен Жюст, изискан портрет на Ришельо в кардиналски одежди, с лентата на Ордена на Свети Дух.
— Колко подходящо — отбеляза заядливо Корсо.
Тя не отговори. Обърна се към един куп книги, слънцето се плъзна по раменете ѝ и обля Корсо със златистото си сияние. Заслепен, той затвори очи. Когато ги отвори отново, видя, че момичето му показва дебел том „in quarto“.
— Какво ще кажеш?
Той погледна книгата: беше „Тримата мускетари“, с оригиналните илюстрации на Льолоар, подвързана с платно и кожа, в много добро състояние. Погледна към момичето и видя кривата ѝ усмивка. Тя го наблюдаваше внимателно и чакаше реакцията му. Но той каза само:
— Хубаво издание. Ще го четеш ли?
— Разбира се. Само не ми разказвай края.
Смехът на Корсо беше пресилен.
— Де да можех да ти го разкажа!
После продължи да рови из картичките.
* * *
— Имам подарък за теб — каза момичето.
Вървяха по левия бряг на Сена, покрай сергиите на букинистите, окичени с отпечатъци на всевъзможни гравюри в целофанови или пластмасови пликове. Старите книги бяха наредени направо на каменния парапет. Едно корабче се движеше бавно срещу течението, задъхващо се под тежестта на огромна група японци — по преценка на Корсо трябва да бяха към пет хиляди — и същото количество видеокамери „Сони“. От другата страна на улицата превзети търговци на антики следяха зорко минувачите с надеждата да хванат някой кувейтец, черноборсаджия или африкански министър, на когото да пробутат бидето на Евгения Гранде — от севърски порцелан. Бърбореха неспирно, рекламирайки стоката си с възможно най-изискан акцент — разбира се.
— Не обичам подаръци — каза намръщено Корсо. — На времето едни балами получили като подарък дървен кон. На етикета пишело „Ръчно изработен в Ахея“. Глупаци.
— Нямало ли кой да възрази?
— Противопоставил се само един човек — заедно със синовете си. Но от морето излезли някакви чудовища и ги превърнали в много красива скулптура — елинистична. Родоска школа, доколкото си спомням. По онова време боговете проявявали пристрастия.
— Винаги са го правили — момичето се взираше в калните води на реката, сякаш те отнасяха със себе си спомените ѝ. — Не познавам безпристрастен бог — нито пък дявол. — Тя се обърна внезапно към него, като че ли досегашните ѝ мисли бяха отплавали вече по течението. — Вярваш ли в дявола, Корсо?
Той я загледа внимателно, но реката беше отмила и образите, изпълвали очите ѝ допреди миг. Единственото, което виждаше сега, беше втечнена зелена светлина.
— Вярвам в глупостта и невежеството — той се усмихна уморено на момичето. — Освен това знам, че едно от най-подходящите места, където могат да те ранят с нож, е тук — виждаш ли? — той посочи към слабините си. — Да ти прережат феморалната артерия. Докато си в прегръдките на някоя жена.
— От какво се боиш толкова, Корсо? Че небето ще падне на главата ти? Или че може да те прегърна?
— Боя се от троянски коне, евтин джин и хубави момичета. Особено такива, които ми правят подаръци и носят името на жената, която е победила Шерлок Холмс.
Продължиха да вървят, докато стъпиха на дървените греди на Пон де-з-Ар. Момичето спря и се облегна на металния парапет, до един художник, който продаваше малки акварели.