— Обичам този мост — каза тя. — Няма коли. Само влюбени двойки и възрастни дами с шапки. Хора, които не бързат за никъде. Мост, у който няма и помен от здрав разум.
Корсо не отговори. Гледаше лодките със свалени мачти, които се плъзгаха под сводовете, поддържащи желязната конструкция. Стъпките на Никон бяха отеквали някога редом с неговите по този мост. Сега си спомни, че тогава и тя спря край сергията на един продавач на акварели. Може дори да е бил същият. Бръчкаше нос, защото светломерът ѝ не можеше да се справи с ярката светлина, която позлатяваше кулите и камбанарията на „Нотр Дам“. Купиха си гъши пастет и бутилка бургундско вино. По-късно вечеряха с тях в хотелската си стая. Седяха на леглото и гледаха една от онези многоглаголстващи телевизионни дискусии с публика в студиото, по които французите толкова си падат. По-рано, на моста, Никон беше успяла да го снима, без той да забележи. Сега си призна греха. Устата ѝ беше пълна с хляб и гъши пастет, устните ѝ — мокри от бургундското. Галеше хълбока му с босия си крак. Знам, че не обичаш да те снимат, Лукас Корсо, но ще трябва да се примириш. Успях да хвана профила ти на фона на моста. Гледаше лодките по реката и този път изглеждаш почти красив, копеле такова. Никон беше еврейка, ашкенази (Об. бел. - 59), с огромни очи. Баща ѝ бил номер 77 843 в Треблинка — краят на войната го спасил в последния момент. Когато по телевизията показваха израелски войници, които нахлуваха някъде с танковете си, тя скачаше гола от леглото и целуваше екрана, шепнейки „Шалом, шалом“ с насълзени очи. Говореше със същия тон, с който обикновено произнасяше собственото му име, до мига, когато изобщо престана да се обръща към него така. Никон. Той така и не видя снимката си, облегнат на парапета на Пон де-з-Ар, загледан в лодките, които се плъзгат под сводовете му. В профил и почти красив, копеле такова.
Когато вдигна очи, Никон беше изчезнала. До него стоеше друга жена. Висока, със загоряла от слънцето кожа, с момчешки къса коса и очи с цвета на току-що измити гроздови зърна — всъщност почти безцветни. Примижа объркано, после нещата си дойдоха по местата. Действителността режеше чисто, като скалпел. Снимката на Корсо в профил, черно-бяла /Никон не правеше цветни снимки/, се завъртя и отлетя долу в реката, после течението я повлече заедно с мъртвите листа и боклуците от лодките и отходните канали. Жената, която не беше Никон, държеше в ръце малка, подвързана с кожа книга и му я поднасяше.
— Дано ти хареса.
„Влюбеният дявол“, от Жак Казот, издание от 1878 година. Когато я отвори, Корсо веднага забеляза гравюрите от първото издание, включени във факсимилно приложение накрая: Алваро в магическия кръг пред Дявола, който пита: „Che vuoi?“[38]; Биондета, разплитаща с пръсти косите си; красивото момче при харпсихорда (Об. бел. - 60)...
Той избра произволна страница и зачете:
— „ ...човекът е създаден от шепа пръст и вода. Защо тогава жената да не е създадена от роса, утринна мъгла и слънчеви лъчи, от добилите плът останки на дъгата? Къде е границата на възможното? И как можем да определим невъзможното?“[39]
Затвори книгата, вдигна очи и срещна усмихнатия поглед на момичето. Долу, във водата, слънцето блещукаше в следата, оставена от някаква лодка — слънчеви петна играеха и по лицето ѝ като отражения от фасетките на скъпоценен камък.
— Останки от дъгата — повтори Корсо. — Какво знаеш ти за дъгата?
Тя прокара пръсти през косата си и извърна лице към слънцето, притваряйки очи от ярката светлина. Всичко около нея беше светлина — отраженията в реката, сиянието на утринта, двата зеленикави процепа под тъмните мигли.
— Знам това, което ми бе казано преди много време. Дъгата е мост между небето и земята. Тя ще рухне, когато настане краят на света и дяволът премине по нея на кон.
— Не е зле. От баба си ли го научи?
Тя поклати глава и отново погледна Корсо, сериозна и съсредоточена.
— Чух как го разправят на един мой приятел, Билето — когато произнесе името, спря за миг и се смръщи нежно, като малко момиченце, което е решило да сподели своя тайна. — Той обича конете и виното и е най-оптимистичният човек, когото познавам. Все още се надява да се върне на небето.
* * *
Прекосяваха моста към другия бряг на Сена. Колкото и да е странно, Корсо имаше чувството, че каменните чудовища по водостоците на катедралата „Нотр Дам“ го наблюдаваха. Разбира се, фигурите бяха фалшификати — както толкова много други неща. Те изобщо не са били тук, с техните адски гримаси, рога и кози бради, когато честните зидари вдигнали поглед нагоре, потни, но горди, и обърнали по чашка ракия. Нито дори когато Квазимодо се е терзаел мрачно в своята стая в камбанарията от безнадеждната си любов към Есмералда. Но от мига, когато Чарлз Лоутън в ролята на грозния гърбушко застана заедно с Джина Лолобриджида в сянката им — в „Техниколор“, би добавила Никон — беше изключено някой да си представи „Парижката Света Богородица“ без мрачните ѝ неомедиевистки стражи. Корсо се опита да си представи гледката от птичи поглед: най-близо Пон Ньоф, а по-нататък, тесен и тъмен в тази слънчева утрин, Пон де-з-Ар, пресичащ сивозелената водна лента, и върху него две дребни фигурки, придвижващи се едва забележимо към десния бряг. Мостове и дъги, и черни лодки, които се плъзгат бавно под каменните сводове и стълбове. Светът е пълен с брегове, между които текат реки, с мъже и жени, прекосяващи мостове и бродове, неспособни да преценят последиците, без да погледнат назад или надолу, под краката си, без дребни в джоба, за да платят на лодкар.