Озоваха се точно срещу Лувъра и спряха на светофара да изчакат зеления цвят. Корсо нагласи презрамката на торбата на рамото си и се огледа разсеяно наляво и надясно. При това натоварено движение колите се движеха бавно и той можа да види ясно вътрешността на една от тях. Закова се на място, сякаш се бе превърнал в камък, като някое от чудовищата на покрива на катедралата.
— Какво става? — попита момичето. Светеше зелено, но Корсо си стоеше неподвижно на мястото. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак!
Така си и беше. Видя дори не един, а два призрака. Призраците седяха на задната седалка на едно такси, което вече се отдалечаваше, и бяха така погълнати от разговора си, че не забелязаха Корсо. Жената беше руса и много привлекателна. Разпозна я веднага въпреки шапката с воалетка, която криеше очите ѝ. Лиана Тайлефер. До нея, обвил раменете ѝ с ръце, изпъчил по-добрия си профил и поглаждащ суетно къдравата си брада, седеше Флавио Ла Понте.
Книга номер три
„За него се говореше, че няма сърце“
Р. Сабатини, „Скарамуш“
Корсо имаше една рядка дарба: беше в състояние да превърне напълно непознат човек в свой верен съюзник, в замяна на дребен бакшиш или дори само на усмивка. Както вече установихме, у него имаше нещо — добре премерената му несръчност, обичайното изражение на добродушен заек, измамния вид на разсеяна безпомощност, който нямаше нищо общо с истината — с което лесно печелеше хората. Не малко от нас станаха жертва на тази негова дарба. Една от жертвите беше Грубер, портиерът на хотел „Лувр Конкорд“, с когото Корсо имаше вземане-даване вече петнадесет години. Грубер беше сух и невъзмутим, подстриган по военному, с безизразното лице на стар покерджия. По време на отстъплението през 1944 година, шестнайсетгодишният хърватски доброволец в осемнадесета танкова гренадирска дивизия „Хорст Весел“ бил ранен в гръбначния стълб. Това му бе донесло Железен кръст — трета степен и три неизлечимо слепени прешлена. Затова стоеше на рецепцията винаги толкова вдървен — като че ли носеше корсет.
— Направи ми една услуга, Грубер.
— Да, господине.
Той почти удари токове, заставайки мирно. Безупречното тъмновинено сако със златни ключове, избродирани на реверите, придаваше на стария емигрант военен вид — това много се нравеше на посетителите от Централна Европа, които обикновено изпълваха хотела. След рухването на комунизма и разпокъсването на славянските орди, те нахлуха в Париж, за да хвърлят по едно око на Шан-з-Елизе, мечтаейки за Четвърти Райх.
— Ла Понте, Флавио. Националност — испанец. Както и Лиана Хереро, но тя може да се е регистрирала и като Тайлефер или де Тайлефер. Искам да разбера дали са в някой хотел в града.
Записа имената на едно листче и го подаде на Грубер заедно с петстотин франка. Когато даваше бакшиш или подкуп, Корсо обикновено свиваше рамене, сякаш искаше да каже „Някой ден и аз мога да ти бъда от полза“. Това създаваше приятелско-заговорническа атмосфера, като че не можеше да се определи кой кому върши услуга. Грубер, който измърморваше почтително „Merci m’sieu“[40] на испанските туристи, италианците с крещящи вратовръзки, на американците с рекламни сакове на авиокомпании и обърнати бейзболни шапки за някакви си мизерни десет франка, взе банкнотата, без да каже дума. Дори не кимна. Просто описа елегантен полукръг с ръка и пъхна парите в джоба си. Изразът на лицето му беше каменен, като на крупие — така гледаше малцината подобни на Корсо, които все още знаеха правилата на играта. Грубер беше учил занаята в онези дни, когато гостът трябваше само да повдигне вежда и хотелските служители дотичваха. Добрата стара Европа и интернационалната клиентела на големите хотели, сведена до шепа познавачи!