— Знам как ѝ викат — Корсо се усмихна злорадо. — „Армангол и синове“ също знаят.
— Проявяваш излишна жестокост — отбеляза безразлично Ла Понте. — Вкиснали са най-вече заради „Кралската харта“. Казват, че било удар под кръста.
— Как да им я оставя? С латински речник от Диас де Монталво, нямам подробности, но е сигурно, че е печатана в Севиля от Алонсо дел Пуерто, най-вероятно през 1482 година... — той си оправи очилата и погледна към приятеля си. — Какво ще кажеш?
— Звучи добре, но нали ти казвам, много са нервни.
— Да си вземат валиум.
Свечеряваше се. Барът беше малък и двамата седяха притиснати един към друг, обвити в цигарен дим и монотонния шум от разговорите наоколо. Опитваха се да не накиснат лактите си в локвите от бира по тезгяха.
— Доколкото разбирам — продължи Ла Понте, — „Персилес“ е първо издание. Подвързията носи знака на Траутц-Бозоне.
Корсо поклати глава.
— На Ардѝ. От марокен е.
— Още по-добре. Тъй или иначе, заклех се, че нямам нищо общо с цялата работа. Знаеш, че мразя съдебни процеси.
— Но нямаш нищо против да си вземеш трийсетте процента.
Ла Понте повдигна ръка с достойнство.
— Стига. Не смесвай работата с удоволствието, Корсо. Прекрасното ни приятелство е едно, а прехраната на децата ми — нещо съвсем друго.
— Ти нямаш деца.
Ла Понте го изгледа хитро.
— Дай ми време. Още съм млад.
Той беше нисък на ръст, спретнат, красив мъж и донякъде конте. Косата на темето му бе почнала да оредява. Той я приглади с ръка и хвърли поглед към огледалото зад бара, за да види как изглежда. После обходи заведението с опитно око, за да огледа момичетата. Беше винаги нащрек, в разговорите си служеше с кратки изречения. Баща му, много начетен търговец на книги, го беше учил да пише, диктувайки му текстове от Азорин (Об. бел. - 7). В наши дни никой вече не чете Азорин, но в разговор изказът на Ла Понте си оставаше като неговия, накъсан от точки. Това придаваше известен апломб на фразата му, когато прелъстяваше клиентки в задната стаичка на книжарницата си на Кале Майор — там, където държеше класически еротични произведения.
— Тъй или иначе — поде той отново, — имам несвършени дела с „Армангол и синове“. Работата е деликатна, но пък може да ми донесе бърза печалба.
— С мен също имаш работа — заяви Корсо над ръба на чашата си. — Ти си единственият беден книжар, с който работя. И ти ще си този, който ще продаде въпросните книги.
— Добре де, добре — каза Ла Понте примирително. — Нали знаеш, аз съм практичен човек. Отвратителен прагматик.
— Така е.
— Ако си представим, че сме герои от уестърн, тъкмо сега бих се оставил да стрелят по мен вместо по теб, но при условие, че ме уцелят в рамото.
— Най-много в рамото — додаде Корсо.
— Не е толкова важно — Ла Понте се оглеждаше разсеяно. — Вече имам купувач за „Персилес“.
— В такъв случай ще ме черпиш с още една бира — каза Корсо. — Вместо аванс за комисионата ти.
Бяха стари приятели. И двамата обичаха бира с много пяна и джин „Болс“ — от онзи, в шишетата от глазирана глина. Но най-много от всичко обичаха старите книги и търговете в старите мадридски аукционни къщи. Бяха се запознали преди много години, когато Корсо се ровеше из книжарниците, специализирани в продажба на испански автори. Негов клиент му бе възложил да намери едно фалшиво копие на „Селестина“ (Об. бел. - 8), което претендираше да предшества първото познато издание от 1499 година. Ла Понте нямаше това издание в книжарницата си и дори не бе чувал за него, но пък имаше „Речника на редки и невероятни книги“ от Хулио Олеро, в което се споменаваше книгата. Побъбриха за книги и установиха, че между тях има много общи неща. Ла Понте затвори книжарницата и двамата подпечатаха приятелството си, като изпиха запасите в бара на Макарова, обменяйки анекдоти за Мелвил. Ла Понте беше израснал с разказите за „Пекод“ (Об. бел. - 9) и с приключенията на Азорин.
— Наричай ме Ишмаел — заяви той, пресушавайки третия „Болс“ на един дъх. И Корсо наистина започна да го нарича Ишмаел, цитирайки по памет в негова чест епизода, в който капитан Ахав мяташе харпуна си: „Три пъти бе пронизана плътта на звяра, и едва тогава перките на Белия кит утихнаха“.
Двамата пиха надлежно тост. По това време Ла Понте вече бе изгубил интерес към момичетата, които влизаха и излизаха от бара. Той се закле на Корсо във вечно приятелство. Напук на своя войнстващ цинизъм и професията си на безскрупулен търговец на редки издания, дълбоко в себе си Ла Понте беше наивник. Затова така и не разбра как новият му приятел с накриво провесените на носа очила дори в този момент гони интереса си: защото Корсо бе хвърлил един дискретен поглед на рафтовете в книжарницата му и си беше набелязал няколко книги, за които смяташе да представи оферта. Все пак Ла Понте с русата къдрава брада и вида си, напомнящ на кроткия моряк Били Бъд, потънал в мечтите на неуспял китоловец, бе успял да събуди симпатията му. Ла Понте дори можеше да цитира наизуст имената на целия екипаж на „Пекод“: Ахав, Стъб, Старбък, Фласк, Пърт, Парси, Куийкуег, Таштего, Дагу... Знаеше и имената на всички кораби, споменавани в „Моби Дик“ —„Гоуни“, „Таун-хо“, „Джеробоум“, „Юнгфрау“, „Роузбъд“, „Бечълър“, ,Дилайт“, „Рейчъл“... — и, което бе върхът на доказателствата, знаеше дори какво е „сива амбра“. Разговаряха за книги и китове — и така през тази нощ бе основано „Братството на харпунджиите от Нантъкет“. Председател на новооснованото дружество бе Флавио Ла Понте, а Корсо бе избран единодушно за ковчежник. Единствените двама членове на дружеството спечелиха добронамереното покровителство на Макарова. Тя дори ги черпи с по едно последно, и накрая всичко свърши с това, че отвори нова бутилка джин и седна да пие с тях.