— Заедно ли са отседнали господинът и дамата?
— Не знам — намръщи се Корсо. Представи си Ла Понте, излизащ от банята в бродиран халат и вдовицата на Тайлефер, излегната по копринена нощница на леглото. — Това също ме интересува.
Грубер се поклони едва забележимо.
— Ще ми трябват няколко часа, господин Корсо.
— Знам — Корсо хвърли поглед по коридора, които водеше от фоайето към ресторанта. Момичето стоеше там, с палто под мишница и ръце в джобовете на джинсите. Разглеждаше витрините с парфюми и копринени шалове. — А какво ще ми кажеш за нея?
Портиерът измъкна една регистрационна карта изпод тезгяха и прочете:
— Айрин Адлър, британски паспорт, издаден преди два месеца. Деветнадесетгодишна. Адрес: Бейкър Стрийт 221 Б, Лондон.
— Не се занасяй с мен, Грубер.
— Никога не бих си позволил такава волност, господин Корсо. Така се е регистрирала.
По лицето на бившия есесовец се забелязваше далечен намек за усмивка. Корсо го бе виждал да се усмихва само веднъж — в деня, когато падна Берлинската стена. Огледа Грубер, бялата му, ниско подстригана коса, ръцете, разположени абсолютно симетрично на тезгяха с китки, опиращи се точно на ръба. Грубер беше вече прекалено стар и не искаше да рискува да се върне у дома и да установи, че нищо не е такова, каквото го е виждал в спомените си — нито загребската камбанария, нито русите, сърдечни селски момичета, ухаещи на току-що изпечен хляб, нито дори зелените равнини, реките и мостовете, които бе виждал да се взривяват два пъти — веднъж, когато беше бягал от партизаните на Тито, и после през 1991, пред сръбските четници. Корсо можеше да си представи Грубер в портиерската му стая, изправен мирно пред прашасал портрет на император Франц Йосиф, събличащ виненото сако със златни ключове на реверите, като че ли е австроунгарска военна униформа. Сигурно си пускаше на грамофона „Радецки марш“, пиеше черногорски ликьор и мастурбираше, гледайки императрица Сиси (Об. бел. - 61) на видео.
Момичето беше изгубило интерес към витрините и гледаше към Корсо. Бейкър Стрийт, 221 Б, каза си той и едва се удържа да не се засмее на глас. Вече изобщо нямаше да се учуди, ако някое пиколо му поднесеше покана от миледи де Уинтър да пие с нея чай в замъка Иф (Об. бел. - 62) или в кралския дворец на Руритания (Об. бел. - 63) заедно с кардинал Ришельо, професор Мориарти и Рупърт де Хенцау. След като мистерията имаше литературен характер, то би било даже в реда на нещата.
Помоли за телефонен справочник и потърси номера на баронеса Унгерн. После, без да обръща внимание на настоятелния поглед на момичето, отиде до телефонната кабина и си уговори среща за следния ден. Позвъни и на Варо Борха в Толедо, но никой не отговори.
* * *
Той гледаше телевизия, но беше изключил звука. Даваха някакъв филм с Грегъри Пек — имаше тюлени, сбиване в бална зала, две шхуни пореха редом морската повърхност, вълните се разбиваха в бордовете им, а те бяха издули платна и плаваха право на север, към истинската свобода, която започва на десет мили от най-близкия бряг. В бутилката „Болс“ до лакътя на Корсо джинът бе стигнал точно до ватерлинията. Тя стоеше на пост на нощното шкафче като стар, впиянчен гренадир в навечерието на битката — между „Деветте порти“ и папката с ръкописа на Дюма.
Корсо свали очилата си и потърка очи, зачервени от джин и цигарен дим. На леглото беше подредил прецизно като археолог останките от книга номер две, спасени от камината в дома на Виктор Фаргаш. Не беше останало кой знае какво —дървените плоскости на корицата бяха се съхранили малко по-добре поради коженото покритие, но от останалата част имаше само обгорели краища и няколко почти нечетливи абзаца. Той взе един къс хартия, пожълтял и трошлив от огъня: ...si non obig.nem me. ips.s fecere, f.r q.qe die, tib. do vitam m.m sicut t.m... Текстът беше от долен ъгъл на страница. Корсо го огледа, после затърси същата страница в книга номер едно. Беше страница 89 — двата абзаца бяха идентични. Повтори процедурата с всички спасени парчета от страници и успя да идентифицира шестнайсет еднакви абзаца. Не можа да определи произхода на двадесет и два други — бяха прекалено малки или повредени. Имаше още единайсет празни парчета, от които идентифицира само едно благодарение на едно криво 7 — третата и единствена четлива цифра от номера на страницата, 107.
Цигарата догаряше и пареше устните му. Той я загаси в пепелника, после отпи дълбока глътка „Болс“ направо от бутилката. Носеше стара памучна риза в защитен цвят, с големи джобове. Ръкавите му бяха навити до лактите, връзката — смачкана. На телевизионния екран мъж от Бостън прегръщаше руска принцеса. Двамата движеха беззвучно устни, щастливи и влюбени под синьото небе на „Техниколор“. Единственият шум в стаята идеше от лекото вибриране на прозорците — два етажа по-долу към Лувъра течеше безкраен поток от коли.