Никон обичаше такива филми. Корсо я помнеше, развълнувана като сантиментално момиченце, да гледа как влюбените се целуват под звука на цигулки, на фона на облачно небе, докато на екрана се изписваше „Край“. Понякога, докато дъвчеше чипс пред екрана — в киното или у дома, пред телевизора, тя се облягаше на рамото му и плачеше тихо и дълго, без да откъсва очи от екрана. Сцената можеше да е коя ли не — Пол Хенрайд, който пее Марсилезата в кафенето на Рик, умиращият Рътгър Хауър, склонил глава, в последните кадри на „Острието“, Джон Уейн и Морийн О’Хара пред камината в Инисфри; генерал Къстър и Артър Кенеди в навечерието на битката при Литъл Биг Хорн; Питър О’Тул като Джим, измамен от благородника Браун; Хенри Фонда, препускащ към О’кей корал; Марчело Мастрояни, нагазил до кръста в декоративното езеро на минералните бани, за да извади една дамска шапка — елегантен и невъзмутим, влюбен в две черни очи. Никон беше щастлива, когато плачеше на тези сцени, и се гордееше със сълзите си. Това е, защото съм жива, казваше тя после и се смееше с все още мокри от сълзи очи. Защото съм част от света и се радвам, че е така, филмите са за всички — те са щедро, всеобщо преживяване — както когато кавалерията пристига в последния момент и децата в салона ликуват. Още по-хубаво е, когато ги гледаш по телевизията, защото двама могат да гледат и да коментират. Твоите книги са самотни и егоистични. Някои от тях дори не стават за четене, защото ще се разпаднат, ако ги отвориш. Човек, който се интересува до такава степен от книгите, няма нужда от хора — и това ме плаши. Никон дояждаше последните парчета чипс и го гледаше настоятелно, с полуотворена уста, като че ли търсеше по лицето му симптомите на някаква болест, които неминуемо щяха да се появят. Понякога ме плашиш.
Щастливият край. Корсо натисна едно копче на дистанционното управление и образът изчезна от екрана. Сега той беше в Париж, а Никон снимаше деца с трагични очи някъде в Африка или на Балканите. Веднъж в един бар му се стори, че я мерна в новините, сред хаоса в репортажа от някаква бомбардировка. Беше заобиколена от ужасени бежанци, с коса, сплетена на плитка, фотоапарати на врата и един в ръцете, зад нея се издигаше дим и се виеха пламъци. Никон. От всички универсални лъжи, които тя приемаше безрезервно, митът за щастливия край беше най-абсурден. Героят и героинята щяха да живеят щастливо до края на дните си и това изглеждаше безспорно и сигурно. Не се задаваха въпроси колко дълго трае любовта и щастието в това „завинаги“, което се дели на животи, години, месеци. И дори дни. До края, до самия неизбежен край, Никон отказваше да приеме, че героят може да се удави само след две седмици, когато корабът му ще се натъкне на риф край Южните Хебриди. Или че три месеца по-късно героинята може да бъде прегазена от кола. А може би нещата щяха да се развият по друг начин, по един от хилядите възможни начини: единият ще се влюби в друг, другият ще се озлоби и отегчи, или ще иска да се измъкне от така мечтания брак. Може би след тази екранна целувка им предстояха нощи, изпълнени със сълзи, мълчание и самота. Може би щастливият младоженец щеше да умре от рак, преди да навърши четиридесет години, а тя щеше да живее още дълги години и да умре в старчески дом на деветдесетгодишна възраст. Може би красивият офицер щеше да се превърне в жалка развалина, раните му щяха да оставят отвратителни белези, а славните сражения, в които бе участвал, щяха да бъдат забравени от всички. Може би, станали стари и беззащитни, героят и героинята щяха да бъдат подложени на нови изпитания, но този път лишени от силата да им се противопоставят, може би щяха да бъдат подмятани от житейските бури сред невежеството, глупостта, и тъжната съдба да бъдеш човек.
Понякога ме плашиш, Лукас Корсо.
* * *
В единадесет без пет същата вечер той успя да реши загадката на запалената камина в дома на Виктор Фаргаш. Но от това цялата история не му ставаше по-ясна. Погледна часовника си, протегна се и се прозя. Хвърли отново поглед към обгорените късове хартия върху покривката на леглото и случайно видя собственото си отражение в огледалото — до старата пощенска картичка, пъхната в рамката — онази с хусарите пред катедралата в Реймс. Беше рошав, небръснат, и очилата му висяха накриво на носа. Започна да се смее със злия си, вълчи смях, който пазеше за особени случаи. Сегашният случай беше съвсем специален. Всички фрагменти от „Деветте порти“, които успя да идентифицира, бяха от страници с текст. Нямаше и следа от деветте гравюри и титулната страница. Съществуваха две възможности — или тъкмо те бяха изцяло погълнати от огъня, или — което бе по-възможно, като се вземеше предвид откъснатата корица — гравюрите бяха прибрани, преди останалата част от книгата да бъде хвърлена в огъня. Който беше свършил тази работа, сигурно се имаше за много умен — или умна. А може би извършителят не е бил сам. Може би след неочакваната гледка на светофара — Лиана Тайлефер и Флавио Ла Понте прегърнати в таксито — беше крайно време да започне да употребява трето лице множествено число. Въпросът беше дали уликите, които Корсо проследяваше, бяха грешки или умишлени уловки на противника му. Във всеки случай бяха доста усукани.