Тъкмо мислеше за уловки, и на вратата се позвъни. Корсо отвори и видя пред себе си момичето. Едва успя да скрие книга номер едно и ръкописа на Дюма под покривката на леглото. Тя беше боса, както обикновено по джинси и тениска.
— Здравей, Корсо. Надявам се, нямаш намерение да излизаш от хотела тази вечер.
Тя не влезе. Стоеше на вратата с палци, пъхнати в джобовете на джинсите. Беше намръщена, сякаш очакваше да ѝ кажат нещо неприятно.
— Можеш да отслабиш бдителността — успокои я той.
Тя се усмихна облекчено.
— Капнала съм.
Той и обърна гръб и се упъти към нощното шкафче. Бутилката беше вече празна и той започна да рови из минибара. След малко се изправи и размаха триумфално една малка бутилчица джин. Изпразни я в една чаша и отпи. Момичето си стоеше на вратата.
— Взели са гравюрите. И деветте — той посочи с чашата към парчетата от книга номер две. — Изгорили са останалата част от книгата, за да не си личи. Затова се бяха погрижили да не догори докрай. Постарали са се някои парчета да останат цели, за да може книгата официално да бъде регистрирана като унищожена.
Тя наклони глава на една страна и го загледа внимателно.
— Умен си.
— Разбира се, че съм умен. Затова ме замесиха в тази история.
Момичето направи няколко крачки навътре в стаята. Корсо видя босите ѝ крака на килима, точно до леглото. Оглеждаше обгорелите късове хартия.
— Фаргаш не е изгорил книгата — допълни той. — Не беше способен да направи такова нещо... Но какво са сторили с него? И той ли се е самоубил като Енрике Тайлефер?
Тя не отговори веднага. Вдигна едно парче хартия и загледа оцелелите думи.
— Намирай отговорите сам — каза тя накрая. — Затова участваш в играта.
— Ами ти?
Тя четеше бавно, движейки само устните си, като че ли знаеше думите. Когато остави парчето хартия обратно на леглото, усмивката ѝ бе много зряла за възрастта ѝ.
— Вече знаеш защо съм тук. Трябва да се грижа за теб. Имаш нужда от мен.
— Имам нужда от още джин.
Той изруга под нос и допи джина, опитвайки се да прикрие нетърпението и объркването си. По дяволите всичко. Изумрудено зелено и сияйно бяло — очите и усмивката ѝ на фона на мургавата кожа, голата, стройна шия, топлотата и жизнеността. Ама че работа, Лукас Корсо! Точно сега, отгоре на всичко, което ти се е струпало на главата, мислиш за загорелите ѝ ръце, за тънките китки и дългите ѝ пръсти. Забеляза и очертанията на гърдите ѝ под тънката тениска — бяха великолепни. Не беше имал възможност да ги огледа досега. Представи си ги — мургави и натежали под бялата памучна тъкан, въображаема плът, изтъкана от светлини и сенки. Отново му направи впечатление височината ѝ — беше висока колкото него, може би дори малко по-висока.
— Коя си ти?
— Дяволът — отвърна тя. — Влюбеният дявол.
И се разсмя. Книгата на Казот беше на нощното шкафче заедно с „Мемоарите от Света Елена“ и разни документи. Тя я погледна, но не я взе. Само подпря пръст отгоре ѝ и се обърна към Корсо.
— Вярваш ли в дявола?
— Плащат ми, за да вярвам в него. Особено при сегашната ми задача.
Тя кимна бавно, сякаш беше очаквала подобен отговор. Наблюдаваше Корсо любопитно, с полуотворени устни, като че ли очакваше от него знак или жест, които само тя би разбрала.
— Знаеш ли защо харесвам тази книга, Корсо?
— Не. Кажи ми.
— Защото героят е искрен. Любовта му не е просто трик, за да осъди една душа на вечни мъки. Биондета е нежна и вярна. У Алваро тя се възхищава на същите неща, които дяволът намира достойни за уважение у хората: смелостта и независимостта... — миглите ѝ засенчиха за миг светлите ириси. — Стремежът към познание и яснотата на целите.