— Изглеждаш добре осведомена. Какво знаеш ти за тези неща?
— Много повече, отколкото си въобразяваш.
— Нищо не си въобразявам. Всичко, което знам за дявола и за това, което обича и мрази, съм научил от книгите: „Изгубеният рай“, „Божествена комедия“, после „Фауст“ и „Братя Карамазови“ — той направи неясен, колеблив жест. — Не познавам лично Луцифер.
Сега тя го наблюдаваше присмехулно.
— И кой дявол предпочиташ? Дантевия ли?
— Не. Много е ужасен. Прекалено средновековен, за да ми е по вкуса.
— Може би Мефистофел?
— И него не. Много е самодоволен. Напомня прекалено много на мошеник, на адвокат-измамник... И освен това нямам вяра на хора, които постоянно се усмихват.
— Ами онзи от „Братя Карамазови“?
Корсо изкриви уста.
— Много е жалък. Чиновник с мръсни нокти — помълча известно време, после добави. — Мисля, че предпочитам падналия ангел на Милтън — после я погледна с внезапно събуден интерес. — Нали се надяваше да кажа точно това?
Тя се усмихна загадъчно. Продължаваше да стои с палци в джобовете. Не беше виждал никой, на когото джинсите да стоят така. Разбира се, за това бяха необходими дълги крака като нейните. Краката на младо момиче, което пътува на автостоп с раница на гърба и цялата светлина на света, събрана в тези проклети зелени очи.
— Как си представяш Луцифер? — попита тя.
— Знам ли — Корсо направи гримаса на безразличие. — Предполагам, мрачен и мълчалив. Скучен. — Тонът му стана заядлив. — На трон сред огромна, пуста зала. В самия център на студено, пусто, сиво кралство, в което никога нищо не се случва.
Тя помълча, загледана в него.
— Изненадваш ме, Корсо.
— Не виждам защо. Всеки може да чете Милтън. Дори аз.
Тя заобиколи бавно леглото в полукръг, така че остана на същото разстояние от него. Сега стоеше между Корсо и лампата. Умишлено или не, сянката ѝ падаше точно върху парчетата от „Деветте порти“, подредени върху леглото.
— Ти сам каза току-що каква е цената, която трябва да се плати — лицето ѝ беше в мрак, защото стоеше гърбом към светлината. — Гордост, свобода... познание. Независимо дали в началото или в края, се налага да платиш за всичко това. Дори за смелостта — не си ли съгласен? Помисли си само каква смелост е необходима да се изправиш срещу Бог.
Думите ѝ бяха като тих ромон в тишината, изпълнила стаята, просмукала се през процепа на вратата и пролуките на прозорците. Дори шумът от уличното движение започваше да заглъхва. Корсо оглеждаше двата силуета — тялото ѝ, очертано на фона на светлината, и сянката, паднала върху остатъците от книгата на леглото. Чудеше се кой от тях е действителен.
— И срещу всички архангели — добави тя — или сянката ѝ. Думите ѝ бяха изпълнени с горчивина, гласът ѝ — въздишка на презрително примирение. — Красиви и съвършени. И дисциплинирани като нацисти.
Сега тя не беше млада. Изглеждаше тъй, като че носеше на плещите си умора, натрупана от векове: някакво неясно наследство, някаква чужда вина, която обърканият Корсо не можеше да си изясни. Помисли си, че може би и фигурата срещу него, и сянката върху леглото не са действителни.
— В „Прадо“ има една картина — помниш ли я, Корсо? Мъже с ножове, застанали срещу конници с извадени саби. Винаги съм мислела, че така е изглеждал бунтът на падналите ангели. Сигурно са имали същото примирено изражение като онези нещастници, въоръжени само с ножове. Смелостта на отчаянието.
— Като десетте хиляди на Ксенофон (Об. бел. - 64) — пошегува се Корсо.
Тя замълча за миг, учудена от точното му сравнение.
— Може би — кимна тя. — Изхвърлени сами в света, те все още се надяват, че един ден водачът им ще ги отведе у дома.
Корсо се наведе да потърси цигара и сянката му също се раздвижи. Запали другата лампа, тази на нощното шкафче, и сянката на момичето изчезна когато светлината заля лицето ѝ. Светлите ѝ очи се взираха в него. Беше си възвърнала младостта.
— Много трогателно — отбеляза той. — Старите войници, лутащи се, за да намерят пътя към брега.
Тя примигна — като че ли сега, когато светлината обливаше лицето ѝ, вече не можеше да разбере за какво говори той. Върху леглото вече не падаше никаква сянка. Спасените парчета от книгата бяха обикновени късове обгоряла хартия. Беше достатъчно само да отворят прозореца, и един порив на вятъра щеше да ги разпилее из цялата стая.
Тя се усмихваше. Айрин Адлър, Бейкър Стрийт 221 Б. Мадридското кафене, влакът, онази утрин в Синтра... Загубеното сражение, отстъплението на разбитите легиони... беше прекалено млада, за да помни такива неща. Сега се усмихваше като малко момиченце — невинно и закачливо, но под очите ѝ имаше издайнически следи от умора. Беше сънлива и топла.