Корсо преглътна. Част от него пристъпи към нея, свали тениската и загорялата ѝ кожа блесна, разкопча джинсите ѝ и я положи върху леглото, сред останките от книгата, с чиято помощ се призоваваха тъмните сили. Потъна в топлата ѝ плът, разчиствайки си сметките и с Бог, и с Луцифер, с неумолимия поток на времето, със своите собствени призраци, с живота и смъртта. Но другата му част просто си запали цигара и издуха мълчаливо дима. Тя продължи да го гледа мълчаливо, очаквайки нещо — един жест, една дума. След малко каза „лека нощ“ и тръгна към вратата. Но на прага се обърна и бавно вдигна ръка. Дланта ѝ беше обърната навътре, а показалецът и средният пръст сочеха нагоре. Усмивката ѝ беше нежна и заговорническа, невинна и знаеща. Усмихваше се като загубен ангел, сочещ носталгично пътя към небесата.
* * *
Баронеса Унгерн имаше две сладки трапчинки, които се появяваха, когато се усмихваше. Изглеждаше тъй, сякаш се бе усмихвала непрекъснато през последните седемдесет години и това бе циментирало едно постоянно добродушно изражение около очите и устата ѝ. Корсо, който беше страстен читател от малък, знаеше от детските си години, че има много видове вещици — лоши мащехи, злонамерени феи, красиви, но зли кралици, и противни старици с брадавици на носовете. Но въпреки всичко, което бе чувал за седемдесетгодишната баронеса, не знаеше към коя категория да я причисли. Може би беше една от тези възрастни дами, които живеят, изолирани от действителността, оградени от мечтите си, в един свят, в който никога не се случва нищо неприятно — но дълбокият поглед на стрелкащите се, интелигентни, подозрителни очи изключваше тази възможност. Към погледа се добавяше още и свободно провисналият десен ръкав на жилетката ѝ — ръката ѝ беше ампутирана до лакътя. Беше дребна, закръглена и много напомняше на учителка по френски в девически пансион — от онова време, когато понятието „млади дами“ все още имаше някакво покритие, разбира се. Поне така си мислеше Корсо, като гледаше сивата ѝ коса, свита в стегнат кок на тила и спортните ѝ, почти мъжки обувки, които носеше с къси бели чорапки.
— Господин Корсо. Приятно ми е да се запознаем.
Тя подаде единствената си ръка — мъничка като нея самата, стисна неговата с неподозирана енергия и демонстрира трапчинките си. Говореше с лек акцент — по-скоро немски, отколкото френски. Корсо си спомни нещо прочетено кой знае кога — за един фон Унгерн, който се беше прочул през двайсетте години — в Монголия или Манджурия. Беше военен, оглавил една импровизирана армия, състояща се от белогвардейци, казаци, китайци, дезертьори и бандити, и се бе съпротивлявал до край на нахлуването на Червената армия. Спомняше си историята — бронирани влакове, обири, убийства и всичко останало, включително и обичайния разстрел призори. Може би баронесата му беше роднина?
— Той беше прачичо на съпруга ми. Семейството му произхожда от Русия. Емигрирали във Франция още преди революцията и успели да изнесат значително имущество. — В тона ѝ нямаше нито гордост, нито носталгия. Това, което разказваше, се бе случило в друго време, с други хора, на друго семейство. Непознати, които бяха потънали в небитието, преди тя да се роди. — Аз съм родена в Германия. Когато нацистите дойдоха на власт, семейството ми загуби всичко. Омъжих се тук, във Франция, след края на войната. — Тя внимателно извади едно мъртво листо от една саксия до прозореца и се усмихна леко. — Никога не съм понасяла маниакалната привързаност на роднините на мъжа ми към миналото: носталгията по Санкт Петербург, спомените за рождения ден на царя. Беше нещо като постоянна панихида.
Корсо огледа бюрото, отрупано с книги, претъпканите лавици наоколо. По негова преценка само в тази стая трябва да имаше към три хиляди тома. Като че ли тук бяха най-старите и най-редките издания — имаше всичко, от съвсем нови книги до древни, подвързани с кожа фолианти.
— А какво ще кажете за всичко това?
— То е нещо друго — материал за изследвания, а не за свещенослужения. Използвам ги за работата си.
Лоши времена настанаха, каза си Корсо, щом вещиците започнаха да говорят за роднините на мъжете си и замениха котлетата си с библиотеки, кантонерки, и почетно място в списъка на бестселърите. През отворената врата се виждаха още книги — в другите помещение и в коридорите. Книги и стайни растения. Саксии имаше навсякъде — на первазите на прозорците, по пода, на дървени поставки. Апартаментът беше просторен и скъп, с изглед към реката — към местата, на които в друго време бяха горели кладите на Инквизицията. Имаше няколко големи маси, около които бяха насядали млади хора, вероятно студенти. Всички стени бяха покрити с книги. Между зелените листа проблясваше позлатата на старинните подвързии. Фондацията „Унгерн“ разполагаше с най-голямата колекция на книги с окултна тематика в Европа. Корсо хвърли поглед на книгите, които бяха най-близо до него. „Daemonolatriae Libri“[41] от Никола Реми. „Compendium Maleficarum“[42] от Франческо Мария Гуацо. „De Daemonialitate et Incubus et Sucubus“[43] от Лудовико Синистрари. Освен че имаше един от най-пълните каталози по демонология и че ръководеше фондация на името на покойния си съпруг, баронеса Унгерн си беше създала име и като автор на книги, чиито теми се въртяха около магия, вещици и магьосници. Последната ѝ книга — „Изида — голата дева“ вече три години не излизаше от списъка на бестселърите. Ватикана публично заклейми книгата поради паралела, който правеше между едно езическо божество и Божията майка, от което продажбите ѝ стремително нараснаха. Във Франция беше преиздадена осем пъти, дванадесет пъти в Испания и седемнадесет — в Италия, сърцето на католицизма.