— Върху какво работите в момента?
— Книгата ще се казва „Дяволът — история и легенди“. Една непочтителна биография. Ще бъде готова в началото на идущата година.
Корсо спря пред една лавица с книги. Вниманието му беше привлечено от трите тома на „Disquisitionum Magicarum“[44] от Мартин дел Рио, първото издание на Ловаина от 1599-1600-ната година — класическо произведение в областта на демонологията.
— Откъде се сдобихте с това?
Фрида Унгерн явно обмисляше докъде трябва да стигне откровеността ѝ, затова помълча, преди да отговори:
— Купих я на един търг в Мадрид през 1989 година. С голям труд успях да я измъкна изпод носа на вашия сънародник Варо Борха. — Тя въздъхна, сякаш още не се бе възстановила от усилието. — И, разбира се, с много пари. Никога нямаше да успея, ако не ми беше помогнал Пако Монтегрифо. Познавате ли го? Прекрасен човек.
Корсо изкриви устни в усмивка. Не само че познаваше Монтегрифо, шефа на испанския филиал на аукционната къща „Клеймор“, но и си бяха сътрудничили в няколко доста неприемливи, но затова пък крайно изгодни сделки. Като например продажбата на „Космографията“ на Птолемей (Об. бел. - 65) — готически ръкопис от 1456 година, на анонимен швейцарски колекционер. Същият ръкопис бе изчезнал преди известно време при загадъчни обстоятелства от библиотеката на университета в Саламанка. По някакъв начин Монтегрифо се беше добрал до него и натовари Корсо с посредничеството по сделката. Цялата операция беше чиста и дискретна, включваше кратко посещение на работилницата на братя Сениса, където от ръкописа беше премахнат един компрометиращ печат. Корсо лично отнесе книгата в Лозана. Срещу тридесет процента комисиона.
— Да, познавам го — той погали гърбовете на томовете „Disquisitionum Magicarum“ и се зачуди с колко ли Монтегрифо беше оскубал баронесата, за да наклони при търга везните в нейна полза. — Що се отнася до Мартин дел Рио, виждал съм само още един екземпляр на тази книга — в колекцията на йезуитския орден в Билбао... Подвързана с цяло парче кожа. Същото издание.
Докато говореше, той продължаваше да плъзга пръсти по редиците от книги. Имаше безброй интересни издания — подвързани с велен, шагрен, пергамент. Други бяха по-посредствени или пък в лошо състояние, но имаха вид на постоянно четени. От почти всеки том стърчаха картончета, изписани с дребен, остър почерк. Материал за нейните проучвания. Изведнъж той се закова пред нещо познато — черна подвързия без заглавие, с пет релефни ленти на гърба. Книга номер три.
— Откога я имате?
Корсо беше човек със здрави нерви. Поне на този етап в нашата история. Но беше прекарал цялата нощ, ровейки се в обгорелите остатъци от книга номер две — и затова може би не успя да овладее докрай гласа си. Баронесата забеляза нещо нередно. Гледаше го подозрително, въпреки че веселите трапчинки не бяха изчезнали от прекалено младото за годините ѝ лице.
— „Деветте порти“ ли? Не знам точно. Доста отдавна. — Баронесата си служеше бързо и ловко с единствената си ръка. — Извади книгата от лавицата без усилие, хвана я за гърба и я отвори на първата страница — върху нея имаше няколко екслибриса, някои от тях много стари. Последният представляваше сложна арабеска, в която се четеше името „Фон Унгерн“ и дата, изписани с мастило. Тя хвърли поглед на написаното и кимна. — Беше ми подарена от покойния ми съпруг. Омъжих се много млада. Той беше два пъти по-възрастен от мен. Купи книгата през 1949 година.