Това им беше проблемът на съвременните вещици, мислеше си Корсо — нямаха никакви тайни. Нищо скрито-покрито — човек можеше да прочете всички подробности от живота им в „Кой кой е“ или в клюкарските колони на вестниците. Баронеси или не, те всички бяха станали елементарни и предсказуеми. Торквемада (Об. бел. - 66) би се отегчил до смърт в наши дни.
— Вашият съпруг споделяше ли интереса ви към подобни неща?
— Ни най-малко. През целия си живот не беше прочел и една книга. Просто се стараеше да изпълнява всички мои желания — като духът от лампата на Аладин. — Ампутираната ѝ ръка сякаш потрепна леко в увисналия ръкав на жилетката. — Беше му все едно какво купува — рядко издание или скъпа перлена огърлица. — Тя помълча и се усмихна малко натъжено. — Беше приятен човек. Имаше слабост да прелъстява жените на най-добрите си приятели. И правеше чудесни коктейли.
Баронесата отново замълча и се огледа, като че ли покойният беше оставил някоя чаша наблизо.
— Цялата тази колекция е мое дело — продължи тя след малко, сочейки библиотеката — събирала съм ги една по една — от първата до последната книга. Аз избрах и „Деветте порти“ — открих я в каталога на един банкрутирал поддръжник на Петен (Об. бел. - 67). Съпругът ми само подписа чека.
— Защо се интересувате толкова от дявола?
— Защото веднъж го видях. Бях на петнадесет години и го видях така ясно, както сега виждам вас. Беше с колосана яка, бомбе и бастун. Приличаше на Джон Баримор (Об. бел. - 68) в ролята на барон Гайгерн от „Гранд Хотел“. И аз се влюбих — като последна глупачка. — Тя отново се замисли, пъхнала единствената си ръка в джоба на жилетката, като че ли си спомняше нещо, случило се много отдавна. — Сигурно затова безбройните изневери на мъжа ми не ме безпокояха ни най-малко.
Корсо се огледа — сякаш да види дали няма още някой в стаята, после се наведе към нея и заговори с поверителен тон.
— Преди три века щяхте да отидете на кладата само заради това, което ми казахте току-що.
Тя се засмя гърлено, но веднага спря и отвърна шепнешком в същия тон:
— Преди три века и през ум не би ми минало да казвам някому такива неща. А иначе познавам хора, които с удоволствие биха ме изгорили и сега. — Трапчинките ѝ отново се появиха. Корсо установи, че тя очевидно се усмихва непрекъснато. Но ясните ѝ, проницателни очи бяха нащрек и не преставаха да го изучават. — Да, дори сега, в нашия век, в нашата епоха.
Тя му подаде „Деветте порти“ и не престана да го наблюдава, докато той прелистваше бавно книгата. Корсо изгаряше от нетърпение да сравни деветте гравюри. Отбеляза с въздишка на облекчение, че и деветте са непокътнати. Всъщност „Библиографията“ на Матеу грешеше — в нито една от трите книги не липсваше последната гравюра. Книга номер три беше в по-лошо състояние от екземпляра на Варо Борха и от този на Виктор Фаргаш — преди да бъде хвърлен в огъня. Книгата беше пострадала от влага — всички страници имаха петна в долната си част. Подвързията също се нуждаеше от основно почистване, но иначе нямаше никакви липси.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита баронесата. — Имам чай и кафе.
Никакви вълшебни еликсири и омайни билета, отбеляза разочаровано Корсо. Нямаше дори някоя билкова отвара.
— Кафе.
Денят беше слънчев и небето над извисяващите се наблизо кулички на „Нотр Дам“ беше синьо. Корсо пристъпи към прозореца и разтвори тънките пердета, за да вижда възможно най-ясно книгата. Два етажа по-долу, под голите дървета на брега на Сена, момичето седеше на една каменна пейка, облечено в тъмносиньото си палто и четеше книга. Корсо знаеше, че чете „Тримата мускетари“, защото я видя на масата до нея, когато се срещнаха на закуска. После той тръгна по улица „Риволи“, съзнавайки, че момичето го следи на петнайсет-двайсет стъпки разстояние. Той умишлено се правеше, че не я забелязва, а тя не скъсяваше разстоянието. Сега тя вдигна очи и погледна нагоре. Сигурно го виждаше съвсем ясно, но не даде знак, че го познава. Продължи да гледа нагоре спокойно и безразлично, докато най-сетне той се отмести от прозореца. Когато надникна отново, тя беше склонила глава над книгата и продължаваше да чете.
Баронеса фон Унгерн имаше секретарка — жена на средна възраст с очила с много диоптри, която непрестанно сновеше между масите и лавиците с книги. Но домакинята сервира кафето сама — донесе две чаши на сребърен поднос без никакво видимо затруднение. Корсо прецени, че би я обидил, ако предложеше да ѝ помогне. Двамата седнаха до бюрото. Подносът беше поставен сред изобилието от зеленина, книги, документи и бележки.
— Откъде ви дойде идеята да създадете тази фондация?